Янко не вярваше на ушите си. Беше дошъл в покоите на Теро с ясното съзнание, че най-вероятно ще бъде измъчван и дори убит. Вместо това му предлагаха огромна чест. Знаеше, че трябва незабавно да се възползва от дадения му шанс. Изменчивата природа на Теро – ту пламенна, ту студена, в един момент щедра, а в следващия – смъртоносна, не можеше да бъде предвидена. Всички, които го заобикаляха, се бяха научили да се боят от странните му и неочаквани паузи, от погледите, които отправяше към хората, сякаш се мъчеше да пробие с очи мъглата и да открие нещо, което можеше да види само той. Параноята и властта бяха опасна комбинация.
– Ще направя това, което искате! – заяви Янко.
– Вземи тези гардове и се заеми със задачата. Ще се срещнем на острова. Когато стигна там, очаквам да видя телата на предателите.
Янко изправи рамене и погледна мъжете зад себе си. Те незабавно се изпънаха и застанаха нащрек.
– Предателите ще проговорят, а после ще умрат – обеща той. Не вярваше, че мъжете в стаята са предатели, но предпочиташе да ги осъди на смърт, отколкото самият той да умре.
Янко се обърна и излезе през вратата. Двамата гардове го последваха .
Теро остана на място, загледан в ръждясалата стоманена врата, която се хлопна зад тях. В настъпилата тишина обмисли ситуацията. „Можем да вярваме на Янко – помисли си той. – От толкова отдавна е с нас.”
Зад гърба си чу стъпки и се обърна. Видя млад мъж с късо подстригана руса коса, стройна фигура и тъжен уморен поглед. Носеше лабораторна престилка.
– На австралийците няма да им отнеме много време да ни открият – каза младият мъж. – Сега вече не... Не и след това, което се случи.
– Вярно е – съгласи се Теро.
Младият мъж беше синът му, Джордж, главен проектант на последната версия на системата на Теро – оръжие, което буквално щеше да разтърси Земята чак до ядрото.
– Имаш право, сине – продължи Теро. – Какво искаш да направя аз?
– Няма причина да продължаваме да поддържаме тази станция – каза Джордж. – Трябва да я напуснем. Накарай Янко да остане и да я разруши. А после може да се присъедини към нас и да довърши другата си задача.
– Но тази станция ще ни помогне да причиним болката, към която се стремим – възрази Теро.
– Главната система на острова скоро ще започне да функционира – напомни му Джордж. – И тогава ще бъдем неуязвими. Трябва да преместим всичко ценно там.
– Кога ще е готова?
– След броени дни.
– Отлично! – грейна Теро. – Ти успя там, където мнозина други се провалиха. Скоро ще покажем на света, че е живял в невежество и тъмнина. Ще накараме държавите, които ни отхвърлиха, да си платят за това!
Младият мъж посърна.
– Не си ли съгласен?
– Не мислиш ли, че ако докажем, че системата работи и че можем да извличаме неограничена енергия от празнотата наоколо, това ще е достатъчно възмездие? Както и богатството, което ще ни донесе откритието, разбира се.
– Не! – отвърна гневно Теро. – Не е достатъчно! Съвсем не! Спомни си какво ни причиниха. Откраднаха ни всичко! Подиграха ни се и убиха сестра ти. Отпратиха ни така, сякаш сме чумави, изоставиха ни, за да умрем. Всички нации в света бяха съучастници в тези престъпления. Всички нации, на които бихме могли да помогнем.
Тонът на Теро се смекчи. Джордж открай време беше милостивият в семейството. Сестра му приличаше повече на баща си.
– Прекалено си снизходителен – обърна се към него Теро. – Аз не мога да си позволя милост. Няма да им подаря съкровището, което създадохме. Не и без да съм ги накарал да си платят скъпо.
Синът му го погледна и кимна неохотно.
– Трябва да тестваме системата – напомни му той. – Ако не успеем с фините настройки, нито едната, нито другата мечта ще се превърнат в действителност.
– Но само най-малките тестове – заяви Теро. – Светът трябва да остане в неведение, докато не настъпи часът нула.
ГЛАВА 7
Джо Дзавала стоеше на товарната рампа на летището в Кеърнс и наблюдаваше как завързват на платформата регулаторите, които бе донесъл, и как ги откарват към чакащия самолет.
Джо беше висок метър и седемдесет и осем, имаше тъмните изгарящи очи на майка си и якото телосложение на боксьор средна категория на баща си. Дзавала беше инженер и любител на пълнокръвния живот.
Смяташе, че животът е хубав, особено собственият му. Пътуваше по цял свят, преживяваше приключения, срещаше се с интересни хора и работеше по най-фантастични машини – високоскоростни лодки, експериментални подводници и от време на време по някоя летателна машина или кола. Плащаха му, за да си играе с любимите си играчки и то на фантастични и екзотични места.