Подводниците можеха да слязат на дълбочина до петстотин метра, захранваха се от литиево-йонна батерия, подобна на тези в модерните електрически коли, и имаха грайферни зъбци, фарове и вътрешни контейнери за въздух и вода.
Капакът и голяма част от корпуса бяха изградени от извънредно здрави полимери, предназначени да издържат на налягане на голяма дълбочина. Макар че все още не бяха тествани на по-дълбоко, Кърт не се съмняваше, че „бързоходката“ ще издържи. Все пак неин главен проектант беше Джо, а Кърт от опит знаеше, че всички проекти на Джо са по-добри от описаното в спецификациите.
След бърза серия проверки Кърт беше готов да потегли. Освободи лентата, която задържаше ускорителя на място, и нагласи лоста за издигане и спускане на платформата на трийсет градуса. Хидравличните приспособления се включиха и платформата започна да се накланя като задната част на камион за боклук.
Кърт влезе в една от бързоходките и натисна превключвателя, който затваряше люка. Капакът бързо се застопори на място и покри плътно Кърт. Той се настани на седалката с протегнати напред ръце и изпънати зад тялото крака и се почувства така, сякаш кара морски мотоциклет.
Задният край на платформата стигна до езерото и водата бързо обгърна бързоходката от всички страни. През капака Кърт се втренчи в цвета на водата – розов най-близо до повърхността и по-тъмночервен надолу, където светлината намаляваше.
За миг се зачуди колко ли са отровни тези води. После изхвърли тази мисъл от главата си, натисна ръчката на газта и бързоходката се отдели от рампата. Кърт се зачуди може ли нормален човек да е готов да се гмурне в подобна супа.
Подводницата направи кръг на няколко метра под повърхността. После Кърт натисна лоста за гмуркане и баластният резервоар се напълни с вода. Кърт тласна кормилото напред, крилата за потапяне се наклониха надолу и бързоходката започна да се спуска.
След около двайсетина секунди Кърт накара подводницата да опише широк кръг. Когато стигна на дълбочина двайсет и шест метра, водата около него заприлича на гъсто червено вино. След още шестнайсет метра придоби цвета на засъхнала кръв. Каквито и да бяха химични съединения в нея, едно беше ясно – изолираха светлината много успешно. Кърт продължи да се спуска надолу и в мътилката различи купола на странната кула.
Куполът беше гладък, но изглежда върху извитата му повърхност се бе утаил някакъв минерал – може би калций. Кърт нямше как да разбере в момента, но веществото отразяваше повече светлина от водата, която го заобикаляше.
Докато преминаваше над купола, Кърт докосна ръчката на газта и изхвърли и последния баластен въздух. Бързоходката отново започна да потъва.
Кърт се загледа в тъмнината. Според картината, която видя преди малко на сонара, покривът на лабораторната конструкция се намираше на около двайсет и пет метра под височината на купола. Надяваше се покривът й да е покрит със същото вещество, за да го види, преди да се блъсне в него.
– Седемдесет – прочете той на глас цифрата, която показваше дълбокомерът. – Седемдесет и три.
Огледа бездната около себе си. Отвсякъде го обгръщаше мрак. Сякаш потъваше в черна дупка.
– Седемдесет и шест – каза тихо Кърт.
Ако дълбокомерът беше верен, след шест-седем метра трябваше да се блъсне в покрива на лабораторията. Засега обаче не виждаше нищо.
Натисна бутона и вкара в резервоарите малко въздух, като моторист, който се опитва да напомпи гумите до идеалното налягане. Чу се бързо изсъскване, последвно от второ. Спускането се забави.
Дълбокомерът скоро показа осемдесет метра, а Кърт все още не виждаше нищо. На осемдесет и два метра отново леко натисна помпата за въздух. А на осемдесет и три нервите му не издържаха.
Започна да натиска помпата, докато бързоходката достигна неутрална плаваемост във водата. Спускането спря и бързоходката увисна неподвижно.
Кърт плъзна палеца си напред и чукна по бутона за светлините. Натисна го достатъчно силно, за да изпрати малко захранване по веригата, но не достатъчно, за да ги включи напълно. Светлините проблеснаха мътно и отново угаснаха. По време на този кратък проблясък пред Кърт се разкри свят от неоновочервено. Корозиралият покрив на лабораторията се намираше на по-малко от метър под него.
– Поне съм на правилното място – измърмори той.
Ако тази грозна конструкция наистина беше лаборатория, трябваше да има вход. Независимо дали става дума за токсична или за обикновена вода, най-сигурното и безопасно място за изграждане на въздушен шлюз беше под конструкцията.