Кърт рискува отново да включи светлините за няколко секунди, видя къде свършва конструкцията и я заобиколи. Когато започна да се спуска надолу, различи около дъното на лабораторията меко сияние – светлина, която се процеждаше от въздушния шлюз.
– Който и да си, много мило от твоя страна да ми оставиш крушката светната – измърмори Кърт.
Точно в този миг бързоходката рязко се наклони вдясно и през водата премина странна вибрация.
Кърт веднага разбра какво се е случило. Беше се ударил в една от жиците, които придържаха купола и снопа от тръби. Силата на удара бе отхвърлила бързоходката встрани и я бе накарала да се завърти. Но по-лошото беше, че изпрати във водата вибрация със сила, равна на тази на дърпането на струна на гигантска китара. Шумът се блъсна в стените на езерото и се върна при Кърт като призрачно ехо.
Кърт изравни миниподводницата и се огледа за течове. Кабината изглеждаше здрава. Той въздъхна с облекчение и продължи да се спуска, като се надяваше да избегне други неприятности.
* * *
– Какъв беше този шум?
Въпросът беше зададен на Янко от един от хората му, който нервно поставяше блокче пластичен експлозив зад няколко компютърни сървъра.
– Не знам – призна Янко.
По време на престоя си в станцията беше чувал какви ли не скърцания и скрибуцания, особено когато техниците тестваха купола или черпеха енергия от него, но никога досега не беше чувал подобно странно ехо.
– Водата често изкривява звука – каза един от техниците.
Вярно беше, но Янко не бе единственият, който се чудеше дали конструкцията е безопасна. Нямаше нужда човек да е учен, за да си представи как киселините разяждат бавно металните стени.
– Кой знае какво са причинили химикалите за толкова години на купола – каза той. – Приключвай с експлозивите. Искам да се махна оттук и да взривя това нещо, преди да се е разтворило в тези киселинни води.
Хората му бяха напълно съгласни. Удвоиха усилията си и само след секунди експертът по взривовете се измъкна изпод компютърното бюро.
– Готово!
– Добре – каза Янко. Експлозивите щяха да раздробят платките и паметта на компютрите, а пожарът, който щеше да последва, щеше да разтопи останките им до утайка. Накрая щеше да нахлуе водата. Дори и да допуснеха, че някой ще има способността и смелостта да извади останките изпод почти триста метра отровна вода, висококвалифицираните специалисти на всички разузнавателни служби по света нямаше да са в състояние да извлекат от откритото никаква информация.
Това означаваше, че им остава само още една задача.
Янко се обърна и насочи пушката си към две фигури, седящи на пода със запушени усти – мъж и жена. Ръцете и на двамата бяха вързани зад гърба.
Мъжът беше или полицай, или военен. Човек със силна воля. Той впери поглед в Янко, сякаш го предизвикваше да ги застреля. Жената беше различна. Беше хубава, със златисторуса коса и в очите й се четеше страх. Янко реши да застреля първо нея и да я избави от мъките. Вдигна оръжието.
– Да не си полудял?! – викна внезапно техникът.
Янко го стрелна с гневен поглед.
– Включихме кислорода на максимална мощност – обясни по-спокойно мъжът. – И отворихме резервоарите с ацетилен. В момента цялата станция се пълни с възпламеним газ. Ако дръпнеш спусъка, всичко ще избухне. Ако искаш да ги убиеш, използвай нож.
Янко свали пушката и погледна към пленниците. Дали разбираха каква съдба ги очаква? Нямаше значение. Така или иначе, щяха да умрат от експлозията и пожара само след няколко минути.
– Нагласете таймера! – нареди Янко. – Махаме се оттук!
Янко видя как техникът наглася таймера на 10:00 и натиска „НАЧАЛО”. Часовникът цъкна, на екрана се появи 09:59 и започна да отброява времето отзад напред. Без да поглежда назад, Янко се обърна и тръгна към главната стълба. Подводницата ги очакваше.
* * *
Джо стоеше на брега и обмисляше различни варианти. Макар и да не се съмняваше, че Кърт все някога ще се върне, Брадшоу имаше нужда от помощ сега и Джо нямаше намерение да стои и да чака приятеля си. Също както нямаше желание да преплува почти цял километър в токсичното езеро, за да прибере камиона-амфибия.
Мисълта му отново се насочи към джиповете, останали без акумулатори. В тях имаше зарядни. Ако успее да включи някое от тях, може да захрани радиостанциите и да повика помощ. Щяха да дойдат поне няколко хеликоптера – един, за да транспортира тежко ранения шеф на АССР до болницата, и още два-три с военни или екипи от специални части, за да обкръжат и отцепят езерото.