Пътят до Алис Спрингс беше два часа с кола, но по въздуха човек можеше да стигне там за около трийсет минути. За Брадшоу това беше разликата между живота и смъртта.
– Не мога да разбера защо тези джипове не вървят в комплект с манивели – измърмори Джо и си помисли за колите от едно време.
Реши да опита да запали някоя от машините като я пусне по инерция. Двата джипа имаха ръчни скорости, а брегът се спускаше под наклон към водата. Това щеше да му помогне, но не беше сигурен дали машината ще успее да набере достатъчно скорост.
Приближи се до един от джиповете, изключи скоростния лост и запъна рамо във вратата. Натисна с всичка сила и успя да задвижи джипа. Пясъкът обаче беше мек и най-голямата скорост, която успя да постигне, беше тази на разхождащи се пенсионери. Джипът стигна до водата и Джо отстъпи назад.
Очакваше да види как предните колела се завъртат във водата и спират, но вместо това предната част на джипа се наклони и кабината започна да се пълни с вода. Само след секунди джипът пропадна и се скри под повърхността на водата. Последното нещо, което видя Джо, беше тегличът, който стърчеше от задната част на бронята като боен флаг на кърмата на потъващ кораб.
Джо погледна към Брадшоу. Австралиецът май беше в безсъзнание.
– И без това не беше добре да виждаш това – измърмори Джо и за миг застина озадачен на мястото си. Какво всъщност се беше случило току-що. После проумя. Като повечето открити мини, и тук бяха копали на тераси – стръмен наклон, после равен участък и пак отвесна стена. Целият бряг предсталяваше една широка тераса. Зад тях се простираше двайсетметрова, почти вертикална стена. Точно под ръба на водата навярно имаше друга такава стена, която свършваше в друга тераса.
Джо погледна към джиповете, които им оставаха, и в ума му се роди нов план. Той със сигурност щеше да струва на АССР поне още една машина, но ако Джо беше прав, щеше да запали другия джип.
* * *
Кърт погледна нагоре към водата, в която се процеждаше светлина с цвят на череша. Беше смъкнал бързоходката под станцията и беше намерил въздушния шлюз.
Внимателно вкара миниподводницата в нишата и я издигна. Басейнът на шлюза и заобикалящата го палуба изглеждаха пусти.
Кърт натисна ръчната скорост и вдигна бързоходката на нещо като рафт. Отвори капака и излезе на палубата. Само след секунда мина през главната част на шлюза и се озова в помещение, пълно с оборудване.
Видя две кислородни бутилки и два шлема за глава – същите като тези в един от джиповете на АССР.
„Водолазите са стигнали дотук – помисли си той. – Но къде ли са сега?”
Прехвърли късоцевната карабина М-4 от едната в другата си ръка. Усети, че го залива странна, почти нервна енергия. Явно в момента вдишваше въздух с високо съдържание на кислород. Това го изненада.
По-скоро очакваше смес от три газа или дори само от кислород и хелий, която беше по-ефективна при продължителен престой на голяма дълбочина. За да е сигурен, че не си въобразява, Кърт изрече на глас:
– Преди четирийсет и седем години…
Гласът му трябваше да прозвучи като гласа на Мики Маус или на Доналд Дък, но звучеше съвсем като неговия. Във въздуха или нямаше хелий, или имаше съвсем малко. Той остави карабината. Престрелка нямаше да има, не и на дъното на езерото Тасман в конструкция, пълна с почти чист кислород. Само един изстрел беше достатъчен, за да загинат всички.
Кърт извади от ножницата на крака си голям нож за гмуркане и се зачуди дали този обрат на събитията увеличава шанса му за успех или не.
Тръгна по един коридор и след около шест метра видя вода в подножието на някаква подвижна стълба. Качи се и огледа следващия етаж. Две стаи бяха пълни с пакети със зарядни устройства. Един панел на стената показваше различни състояния на потреблението на енергия – повечето индикатори светеха в зелено, но няколко, които изглеждаха по-особени – в жълто или в червено. Кърт се зачуди откъде ли черпят енергия, за да захранват огромната конструкция, и за какво я използват.
Изкачи се още едно ниво по-нагоре и видя нещо, което му заприлича на жилищни помещения. Празни шкафчета и неоправени легла създаваха впечатлението, че хората са изоставили мястото и то доста набързо.
Кърт се върна до стълбата и се качи на третото ниво. Люкът към него беше полуотворен. Посегна да го отвори и в този момент чу, че към него трополят стъпки.
Замръзна абсолютно неподвижен.
Отекнаха гласове.
– Хайде! – кресна някой. – Мърдайте!
Кърт тъкмо щеше да се плъзне едно ниво по-надолу и да се скрие, когато стъпките ненадейно се преместиха вляво, затрополиха по палубата над него и се отдалечиха. Стори му се, че са на няколко души, които явно бързат.