Пещерата отново се разтресе. Този път мълнията не се задържа само около колоните – тя заподскача из цялото помещение, заблъска се в стените, в тавана и в пода. В откритото пространство се разлетяха каменни късове и облаци прах.
Уотърсън стърчеше безпомощен сред виковете и паниката. Триумфалният му миг се превръщаше в абсолютна катастрофа. Над главата му се разнесе зловещо пращене.
Пещерата се тресеше толкова силно, че ученият и генералът едва успяваха да запазят равновесие. През тавана запълзя тъмна пукнатина, мина от стена до стена и после се разклони в различни посоки.
Целият таван рухна изведнъж и върху тях се изсипаха милиони тонове скала.
Смъртта настъпи мигновено и нито Уотърсън, нито генерал Кортланд някога щяха да узнаят истинския размер на катастрофата, която отприщиха, и абсолютното опустошение, което последвалото земетресение причини в милионния град Сан Франциско.
ГЛАВА 1
Декември, 2009 г.
Насред разразяващата се буря Патрик Девлин стоеше на кърмата на „Джава Доун”1, океански влекач, свързан с дебело въже с ръждясалия круизен кораб, познат като „Пасифик Вояджър”2.
Огромни вълни прииждаха косо към влекача и се блъскаха в корпуса със звук, подобен на изстрел от пушка. Дъждът падаше на диагонални пелени, макар че беше трудно човек да го различи от носената от вятъра пяна.
Заобиколен от оборудване за влачене и товарене, включително петнайсетметров товароподемен кран и набор от мощни лебедки, Девлин определено изглеждаше дребен. В действителност бе висок почти метър и осемдесет, с широки рамене, присвити заради студа.
С наболата по бузите му сива четина и гънките плът, заслонили очите му, Девлин приличаше досущ на съсухрен стар моряк, какъвто всъщност си беше. Той прецени развалящото се време, нарастващия натиск върху въжето и вълнението на морето и стигна до нерадостният извод, че са взели пагубно решение, като напуснаха пристанището. Щяха да са късметлии, ако оцелеят.
Девлин грабна корабния телефон точно когато влекачът се разлюля свирепо от поредния талаз. На другия край вдигна капитанът.
– Накъде сме се насочили? – изкрещя Девлин в слушалката.
– На юг – отговори капитанът.
– Няма смисъл – отговори Девлин. – Няма да издържим на тези странични удари. Трябва да завием по вълните.
– Не можем, Пади – възрази капитанът. – Това ще ни запрати право в устата на бурята.
Девлин се хвана за стойката на спасителната лодка, за да не падне, и видя как върху палубата се плисва вълна.
– Това е лудост – измърмори той. – Изобщо не трябваше да напускаме Таракан.
Таракан беше примитивното, почти затънтено пристанище, от което взеха „Вояджър”. Старият лайнер стоеше там от няколко години – докарали го за ремонт след някаква катастрофа, но няколко дни по-късно го изоставили, защото корабната компания фалирала.
По едно време го продали на мистериозен купувач, но по неизвестни причини „Вояджър” продължил да стои и да ръждясва в Таракан още три години. Вероятно заради проблеми около банкрута, както и разправии кой да плати за ремонта – така предполагаше Девлин.
Така или иначе, завариха кораба в окаяно състояние – покрит с ръжда от носа до кърмата и почти негоден за плаване. Набързо закърпените дупки около носа, причинени от сблъсък с товарен кораб, приличаха на назъбено Н.
Сега, попаднал в буря, която бързо ставаше все по-свирепа, „Вояджър” със сигурност щеше да потъне.
– Как е въжето? – попита капитанът.
Девлин погледна към дебелия буксир, който тръгваше от огромен винт на кърмата на влекача и стигаше до „Вояджър”. Въжето се натягаше и опъваше със сила, преди отново да се отпусне.
– Опънато е – каза Девлин. – Тази ръждясала кофа започва да се клати в ритъм с вълните. А освен това определено гази по-дълбоко. Трябва да кажем на инспектиращия екип да се върне при нас на борда.
Против волята на Девлин капитанът бе позволил трима мъже да останат на борда на круизния кораб, за да проверяват за течове. При тези условия това беше опасно, а освен това беше и загуба на време. Ако корабът започнеше да пропуска, не можеха да направят нищо, за да спрат теча. А ако започнеше да потъва – както Девлин си мислеше, че е станало – трябваше да отсекат въжето и да оставят морето да го погълне, преди да е повлякъл „Джава Доун” със себе си. Но прерязването на това въже, когато на борда има трима души, би било най-близкото до убийство нещо, което Девлин бе извършвал някога.
Големият влекач си проби път напред и потъна в най-дълбоката бразда между две вълни, която Девлин бе видял от началото на бурята. Буксирът се опъна толкова силно, че направо засвири. От напрежението задният край на влекача се люшна назад и водата закипя около корпуса, докато витлата се съпротивляваха на натиска.