– Пак се започва – измърмори Кърт сам на себе си.
Двамата избутаха бързоходката в басейна за потапяне и се гмурнаха след нея. Веднага щом се хванаха за страничните дръжки, Кърт изхвърли всичкия въздух от резервоара и тримата започнаха да потъват.
След около три секунди бяха на дъното на шлюза.
– Дръжте се! – викна Кърт, като се надяваше да го чуят някак.
Бавно завъртя лоста за газта и пусна водната струя. Ускори бавно до половината от възможната скорост. Ако увеличеше още малко, пътниците му щяха да изпуснат страничните дръжки.
През ярката светлина на фаровете Кърт се взря в розовата вода. Слезе на около метър по-надолу, за да не закачи една от маркиращите жици, и продължи напред. Зад тях се разнесоха компресионни експлозии – различните части на станцията бяха започнали да поддават.
Проблясващи светлинки запълзяха нагоре-надолу по вертикалния сноп тръби, които висяха от центъра на повредения купол – явно се бяха взривили още експлозиви.
Всеки проблясък осветяваше конструкцията като светкавица, очертаваща силуета на изоставена сграда. Останките от купола се бяха блъснали в станцията и сега се плъзгаха на една страна, но внезапно се понесоха със скърцане надолу и се забиха в една спойка – това се оказа последният гвоздей в ковчега на лабораторията.
Покритието на корпуса поддаде и водата го смачка навътре като крак на великан, стъпил върху ламаринена кутия. Изригна сноп светлина и въздух и през наводнения минен басейн премина мощна ударна вълна. За секунда Хейли и Уигинс бяха засмукани обратно към станцията, а след това бяха запратени силно напред.
Мощната вълна удари бързоходката и я заподмята като детска играчка. Кърт блъсна главата си в капака. Той се обърна и зърна Хейли и Уигинс в мига, в който ги погълнаха вълни кипяща тиня.
ГЛАВА 13
Шумът достигна до Джо през мъглата на съня. Отначало му се стори като звук на пръскачка, която напоява нива – пронизителен и постоянно повтарящ се. Само дето беше по-бавен: фиуу-фиуу-фиуу-фиуу…
Замаяното съзнание на Джо се върна към обширните ниви в Ню Мексико, край които бе израснал, и към иригационните машини с високо налягане, които съживяваха пустинята. Но някак, дори полузаспал, той знаеше, че не се намира в Ню Мексико.
Отвори очи и светът изплува пред него като размазано петно. Усети в устата си вкус на сол. Вдигна ръка и видя, че е почервеняла от кръв – кръв, която капеше от рана на челото му, течеше по носа му и падаше на устните му.
Зрението му започна да се прояснява и той осъзна, че се намира на шофьорското място в някакво превозно средство. В предното стъкло пред него се виждаше назъбена дупка. Предната част на автомобила бе наклонена надолу под остър ъгъл, сякаш се намираше в някоя канавка.
Макар че останалите симптоми отшумяваха, странният шум продължаваше. Дори стана още по-отчетлив – звучеше досущ като огромен вентилатор, който се върти на средна скорост.
До ушите на Джо достигнаха крясъци, които идваха някъде отвън.
– Тук! – каза някой.
– Донесете лост! – викна друг
Вратата до него се раздвижи. На ръба й се показаха пръсти и я открехнаха няколко инча. В процепа се появи лице.
– Добре ли си, мой човек? – попита мъж във военна униформа.
Джо вдигна ръка към раната на челото си.
– И по-добре съм бил.
– Чакай, ще те извадим.
Военният продължи да човърка нещо по извитата и изкорубена врата, заедно със свой колега, който бе донесъл лост. Сантиметър по сантиметър двамата успяха да отворят вратата.
Докато военните действаха, спомените на Джо се върнаха. Намираше се в Австралия. Допреди малко преследваше един ховъркрафт. Опита се да надникне покрай дупката в предното стъкло, за да потърси някаква следа от него, защото за миг си помисли, че може да са се ударили челно, но видя само мръсна вода в някакво полусухо дере, в което беше влязъл.
Вратата до него най-после се отвори и войниците внимателно го извадиха от потрошеното возило. Докато единият претърсваше джипа, другият изведе Джо от канавката и го поведе към жълтокафяв хеликоптер „Ен Ейч 90“ със знаците на австралийската армия.
Сега Джо разбра откъде идва странният шум. Роторите над голямата летателна машина все още се въртяха.
Мъж със сурово лице и черен костюм се приближи към него.
– Вие ли ни повикахте? – попита той. – По радиото на Брадшоу?
Джо кимна.
– Какво стана?
– Ония типове, които преследвах – започна Джо. – Хванахте ли ги? Бяха с ховъркрафт.
Мъжът вдигна вежди.