– Ховъркрафт?
– Знам, че звучи налудничаво – не се предаваше Джо, – но точно това караха. Боя се, че не мога да ви дам марка и модел.
Събеседникът му мрачно поклати глава.
– Каквото и да са карали, не сме ги открили. – После посочи към отворената врата на хеликоптера. – Трябва да ви дадем инструкции. Тази птица ще ви върне в Алис Спрингс.
– Ами Брадшоу? – попита Джо.
– Евакуираха го с медицинския хеликоптер преди трийсет минути.
– Преди трийсет минути?
Джо се огледа объркан. Струваше му се, че от обаждането му са изминали не повече от трийсет секунди. Дори ако извадеше няколкото минути, които бе прекарал в безсъзнание, помощта не можеше да е стигнала до Брадшоу толкова бързо.
Чак сега видя, че е почти тъмно. Докато гонеше онези, слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта, но сега вече беше залязло. В потъмняващото небе светеше само бледо оранжево сияние.
Зад тях перките на хеликоптера започнаха да се въртят по-бързо, докато пилотът се подготвяше за излитане.
– Отне ни известно време да ви открием – обясни мъжът.
– Какво стана с Кърт?
– Кой?
– Кърт Остин.
– Това име не ми е познато – отговори мъжът. Хвана Джо под мишница и го побутна към вратата. – Моля ви, трябва да тръгваме.
Джо рязко се откъсна от ръцете му.
– Никъде няма да ходя, преди да ми кажете какво се е случило с приятеля ми! Той слезе долу в мината, за да спаси водолазите ви.
На лицето на чиновника се изписа странно изражение.
– Имаше експлозия – каза той. – Ако приятелят ви е оцелял, значи вълната го е изхвърлила на брега. Но сега край езерото няма никого другиго освен мъртвите.
Със свито сърце Джо се качи в хеликоптера и закопча колана. Докато летяха, нощта бавно, но сигурно завладяваше земята. Когато пристигнаха в австралийската военна база край Алис Спрингс, небето приличаше на парче черен плат, нашарено от най-ярките звезди, които Джо бе виждал някога.
Най-напред го заведоха в болничното крило. Един млад доктор го прегледа основно, най-вече за признаци на отравяне с химикали. След като му съобщи, че ще оцелее, си тръгна, за да влезе една още по-млада медицинска сестра. Тя закърпи раната на челото на Джо.
След като свърши с това, заби в ръката му иглата на спринцовка.
– Ох!
– Тетанус и антибиотици – обясни сестрата.
– Добре – изсумтя Джо и започна да разтрива ръката си. – Но не трябваше ли първо да ме предупредите или да ми кажете, че няма да боли?
– Защо да ви лъжа? – попита тя. – Освен това си мислех, че янките сте корави хора.
– Имах тежък ден – оправда се Джо. – Като стана дума за янки, случайно тази вечер да сте лекували и други американци? Може би един, който е висок метър и осемдесет, със сребриста коса?
– Съжалявам! – отговори сестрата, докато прибираше нещата си. – Вие сте първият.
След като сестрата си тръгна, заведоха Джо в друга част на базата. Заприлича му на жилище с най-основни функции или може би на квартири за военнослужещи.
Военният, който го придружаваше, отвори врата към стая с две легла, бюро помежду им и голи стени. Помещението напомни на Джо на обща спалня. Дори си имаше съквартирант, който лежеше на едното легло с вдигнати крака.
Джо направи крачка напред, вратата зад гърба му хлопна и се чу изщракването на ключ в ключлката. В този момент от леглото се надигна Кърт Остин.
– Мамка му, радвам се да те видя! – промълви Джо. – Накараха ме да си помисля, че си се превърнал в част от купчината боклук на дъното на оная мина.
Кърт стана и притисна Джо в мечешката си прегръдка.
– И аз се боях, че с теб е станало нещо такова. Не очаквах да изплувам и да заваря Брадшоу да се препича на брега, без никой да се грижи за него. Боях се, че ония разбойници са те надвили.
– Реших, че състоянието му не позволява препускане с кола през пустошта – оправда се Джо.
Кърт го измери със странен поглед.
– Ако се съди по шевовете, гонитбата е приключила с извънредни дейности?
– Не – отговори Джо. – Не ги хванах. Но някак си се озовах в една канавка. Е, като се има предвид колко добре се справях до този момент, мисля другата година да се запиша за участие в „Баха 1000”�.
– Човек не печели „Баха”, като катастрофира, Джо. Знаеш го, нали?
– Не съм катастрофирал, amigo, аз… – започна Джо и млъкна. – Добре де, май катастрофирах, но съм сигурен, че вината не беше моя.
Изненадваше се от факта, че споменът е толкова неясен. Напрегна мозъка си да си спомни.
– В един момент щях да се блъсна челно в тях… просветна някаква искра, като отражение на слънчевата светлина в стъкло, а после… Може да съм завил настрани. Честно, не помня!