– Звучиш като Брадшоу – отбеляза Кърт.
– Между другото, как е той?
– Жив, благодарение на теб. Вкараха го в хирургията.
Джо се зарадва да го чуе.
– Намери ли долу твоя учен?
– Да, както и един водолаз от АССР. Намерих ги завързани за една бомба. Успяхме да се измъкнем, но станцията избухна.
– Те добре ли са?
– Доколкото знам, да – отговори Кърт. – За миг ги загубих, когато гръмна станцията. Когато ги намерих, и двамата бяха в безсъзнание. Но благодарение на хващачите, които ти сложи на предната част на бързоходката, успях да ги хвана и бавно да ги извадя на повърхността.
Джо се усмихна с гордост.
– Значи бързоходката се е представила отлично. Знаех си!
– Може и да имаш бъдеще в бизнеса с подводници – призна Кърт. – Е, разбира се, само ако можеш да се откажеш от мечтите си за кариера като мениджър средно ниво и офроуд състезания.
Джо се разсмя и седна на бюрото между двете легла. Почука с кокалчетата си по стената.
– И така, в затвор ли сме или ни държат тук за наша сигурност?
– Идея си нямам – отвърна Кърт. – И не знам в какво съм ни забъркал. Но ако изобщо ми позволят да говоря с някого, съм твърдо решен да разбера.
– Или пък – предложи Джо – просто се съгласи с моя план: можем да се престорим, че всичко е било една голяма грешка и да си се занимаваме със своите работи.
Бръчката, която се вряза в челото на Кърт, подсказа какво мисли за тази идея.
– И кое му е забавното на това? – попита начумерено той.
Джо познаваше Кърт толкова добре, че можеше да предскаже този отговор. Щом приятелят му забиеше зъби в някоя загадка, нямаше връщане назад – не и преди да открие това, което търси.
За нещастие през следващите няколко часа нямаше да получат никакви отговори. Всъщност никой не ги обезпокои чак до след полунощ, когато отключиха вратата и в стаята влязоха двама австралийски военни – военна полиция или каквото там имаха озитата на нейно място. Бяха в униформи. Един мъж и една жена.
– Господин Остин? – каза мъжът. – Моля, елате с мен.
Кърт се изправи уморено. Джо направи същото.
– Вие не, господин Дзавала – обади се жената. – Вие оставате тук.
Джо се престори на много възмутен.
– Какво? Никой не иска да ме разпитва? Може пък да знам нещичко.
Кърт тръгна към вратата.
– Сигурен съм, че когато свършат с мен, ще те отведат за разпит. Не ме чакай, лягай си.
Мъжът остави Кърт да излезе пръв и после го последва по коридора.
Когато приятелят му изчезна от погледа му, Джо се облегна на стената със стоическо изражение. За негова изненада жената остана дори след като заключиха вратата.
Джо я огледа изпитателно. Беше хубавелка, въпреки липсата на грим и торбестата униформа. Мина му през ума, че може да е дошла, за да проведе подмолен разпит. Реши да я улесни и същевременно да се опита да разбере какво знае.
– Защо дойдохте, за да ме държите под око ли? – попита той.
Жената не отговори.
– Знаете ли – каза той, вече по-уверено, – у жените в униформа има нещо, което много ми харесва.
Все още никаква реакция. Ако й бяха възложили да го очарова, поведението на статуя нямаше да й помогне.
– Май не сте много дружелюбна с хората, а? – попита Джо. – Е, добре, какво мислите за… НЛО?
Жената и този път не проговори, но ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка, която очевидно не успя да скрие. Джо й се усмихна в отговор. Ето че вече бележеше известен напредък.
* * *
Докато Джо се мъчеше да очарова пазачката си, Кърт направи разходка през, както му се стори, половината военна база. Подминаха болничното крило и продължиха, докато не стигнаха до дълъг коридор. В другия му край стояха двама мъже, вероятно военни полицаи.
– Третата врата вдясно – обърна се придружителят към Кърт.
Коридорът беше мрачен. Боята на стените се белеше. До стената бяха подредени купове оборудване, покрито с прашни брезенти. Примигваше флуоресцентно осветление. Приличаше на място, където може би държат оборудване за електрошокова терапия.
– Вие няма ли да дойдете?
Пазачът застана с ръце зад гърба и не отговори.
– Май няма.
Кърт си пое дълбоко въздух и тръгна бавно по коридора към третата врата. Натисна бравата и влезе в слабо осветена стая, пълна с оборудване като в интензивно отделение. В леглото отдясно – с тръбички за кислород в носа и интравенозна система в ръката – лежеше Сесил Брадшоу. Не изглеждаше добре.
Кърт затвори вратата.
Брадшоу обърна глава. Очите му бяха мрачни и хлътнали.