– Радвам се да те видя – каза Кърт. – За миг реших, че ще ме вържат за система за електрически шокове.
В ъгълчетата на очите на Брадшоу се появиха леки бръчици – най-близкото нещо до усмивка, на което беше способен в момента. Той се протегна към бутона, който контролираше болничното легло, но не можа да го стигне.
– Повдигни ме, става ли?
Кърт намери бутона, който повдигаше леглото, и го натисна. Задържа го така, докато Брадшоу почти седна.
За секунда на монитора просветна аларма, показваща, че пулсът на Брадшоу е паднал до петдесет-шейсет удара в минута, а кръвното му налягане е ниско.
– Така става, когато на човек му изтече половината кръв – каза Брадшоу. – След това цяла нощ я вливат обратно.
– Учудвам се, че изобщо ти е останала кръв – отбеляза Кърт.
– Аз съм безсърдечно копеле – заяви Брадшоу. – На такива като нас не им трябва много.
– Голям си късметлия.
– Накарах ги да спрат болкоуспокоявщите – призна шефът на АССР, – за да може умът ми да е бистър, докато говоря с теб. Първо, искам да ти благодаря, че си от ония идиоти, които не знаят кога да спрат. Аз, Хейли и Уигинс ти дължим живота си.
Кърт оцени признанието.
– Има един мач по ръгби, който много искам да гледам. Намери ми добри места, и сме квит.
Брадшоу се опита да се усмихне, но се разкашля.
– Онази нощ, след като се намеси пред Операта, едва не те помолих да ни помогнеш. Имах някакво предчувствие за теб. Но след като спомена за декомпресионната болест, успях да подредя парченцата от пъзела, затова не го направих. Оказа се, че съм ти направил услуга, иначе щеше да си с нас, когато ни нападнаха. И тогава всички щяхме да сме мъртви.
– Малка доза късмет – отбеляза Кърт.
– Така изглежда – съгласи се Брадшоу. – Надявам се, че там, откъдето е дошъл този късмет, има още. Нямам сила да увъртам, затова ще го кажа направо. Искам ти да оглавиш разследването.
Очите на Кърт се присвиха.
– Предположението ти се оказа вярно – обясни Брадшоу. – В отдела наистина има изтичане на информация. Не знам как е възможно, но това е единственото логично обяснение. Въпреки усилията ми някой, изглежда, знае какво ще направим още преди самите ние да го разберем. Досега всеки път са ни изпреварвали.
– Затова ли сега се намираме във военновъздушната база вместо в болница за цивилни?
– Да – потвърди Брадшоу. – Екипът ми мисли, че все още ме оперират, а после ще разберат, че още не съм дошъл в съзнание. С изключение на Уигинс и Хейли, които в момента са изолирани като вас с Дзавала, никой не знае за присъствието или за намесата ви.
– Тези неща имат навика да изтичат – напомни му Кърт, – особено ако започнем да душим наоколо и да задаваме въпроси. Което, като се има предвид, че сме американци, може да се окаже малко сложничко на австралийска територия.
– Би било сложничко – съгласи се Брадшоу, – ако останете на австралийска територия.
Кърт се облегна на едно бюро.
– Какво имаш предвид?
– Имаме си работа с терористи – отговори Брадшоу. – Смятаме, че следващият етап от плана им ще бъде задействан на известно разстояние.
– Въз основа на какво?
– Информаторът ни – отвърна Брадшоу. – Съобщи ни, че проектът в пустошта е заменен от по-голям и по-опасен план. Доказателствата го потвърждават. Като се има предвид усилията, които е отнело построяването и скриването на тази лаборатория – или както там искате да я наречете, е съвсем нелогично да я взривят, освен ако нямат нещо друго, на което разчитат.
Кърт кимна. Това му звучеше логично.
– Освен това – добави Брадшоу, – доставката на миньорско оборудване, която прибрахме, представляваше част от най-съвременните инструменти за работа на дъното на океана. Предназначена е за използване в най-опасната околна среда и най-лошите метеорологични условия. Иззехме я от товарен кораб, който тръгна от Пърт и официално потегли към Кейптаун, но следата, която оставяше, беше обърната на юг, към водите на Антарктика, а не на запад към Южна Африка.
– В наши дни никой не носи отговорност за лошо навигиране – пошегува се Кърт. – Накъде смятате, че са тръгнали?
– Смятаме, че Теро се крие някъде из антарктическия шелф.
– Теро?
– Виновникът за тази каша.
Кърт дръпна един стол, завъртя го и седна, като подпря ръце на облегалката и се наведе към Брадшоу. Обмисли молбата му. Собственото му любопитство го подтикваше да приеме, но имаше обстоятелства, с които трябваше да се съобрази.
– НАМПД не е най-подходящата институция. Може би ще е по-добре да се обърнеш към Интерпол.
– И да чакам шест месеца да приключат с бумагите?