По времето, когато следващата вълна повдигна влекача, „Вояджър” навярно вече беше потънал в своя бразда, защото буксирното въже ги дърпаше надолу, извиваше се над облицовката от подсилена стомана на кърмовата греда и накланяше кърмата към водата.
Девлин вдигна бинокъла към очите си. Движението на вълните често изкривяваше видяното, но само донякъде. „Вояджър” определено газеше по-дълбоко от преди.
– Носът му потъва, капитане. Наклонява се леко вляво.
Капитанът се поколеба. Девлин знаеше защо – този курс на влекача щеше да им донесе цяло състояние, но не и ако загубеха кораба.
– Кажи им да се върнат! – изкрещя Девлин. – За бога, капитане, поне повикай хората обратно!
Най-после капитанът проговори:
– Викахме ги, Пади. Не отговарят. Нещо се е объркало.
Думите смразиха Девлин.
– Трябва да изпратим лодка.
– В тази буря? Опасно е!
Сякаш за да докаже правотата му, друга вълна ги удари и над фалшборда се плиснаха хиляди литри вода и заляха кърмовата палуба.
Здравият влекач не пострада и водата бързо се оттече, но само след секунди друга вълна го наводни още по-повече от първата.
Докато „Джава Доун” се бореше с вълните, Девлин погледна към „Вояджър”.
Круизният кораб определено потъваше. Или няколко люка се бяха пръснали, или някои от калпаво ремонтираните места бяха поддали.
Капитанът навярно също го бе видял.
– Трябва да го оставим да потъне – каза той.
– Не, капитане!
– Трябва, Пади! Срежи въжето! Те имат лодка. Няма да им помогнем, ако потънем.
Върху палубата се плисна поредната вълна.
– За бога, капитане, имай милост!
– Отрежи въжето, Пади! Това е заповед!
Девлин знаеше, че капитанът е прав. Пусна слушалката и направи крачка към лоста за аварийно срязване.
Корабът се разклати силно, когато поредния талаз заля кърмата и се плисна право към Пади. Удари го като вълна на плажа, събори го и го повлече.
Най-накрая Девлин успя да се надигне и за миг зърна, че буксирът изчезва във водата. През дъжда и пяната видя, че едната половина на круизния кораб е под водата. Потъваше бързо, беше се устремил към бездната и щеше да повлече със себе си и влекача. Задната част на кърмата вече беше силно наклонена.
– Пади!
Викът дойде от увисналата слушалка, но Девлин нямаше нужда от подканяне. Надигна се, грабна дръжката за аварийно срязване и я натисна с всичка сила.
Над кораба нещо шумно изпращя. Огромното буксирно въже щракна, освободи се и изплющя през палубата като набиращ скорост питон. Влекачът се люшна напред и нагоре и инерцията запрати Девлин към стойката на спасителната лодка, която разцепи устната му и насини окото му.
За миг той остана зашеметен, но после се съвзе и се обърна. Старият лайнер се плъзгаше под вълните под лек, почти недоловим ъгъл. След секунди вече го нямаше. Хората, които оставиха на борда, почти със сигурност бяха мъртви.
Но „Джава Доун” беше свободен.
Девлин грабна телефона.
– Върнете ни! – нареди той. – Може да са скочили зад борда.
Палубата завибрира от неистовото усилие на руля и витлата. Влекачът започна остро и опасно обръщане. В края на маневрата Девлин беше на носа.
Беше почти тъмно. Над черното море небето блестеше в сребристо. Всичко наоколо бе лишено от цвят, сякаш се намираха в чернобял филм.
Девлин впери поглед напред. Не видя нищо.
Прожекторите на влекача се плъзнаха над водата. Несъмнено всички на борда се мъчеха да открият хората, точно както се опитваше и самият Девлин. Но без резултат.
„Джава Доун” щеше да прекара следващите осемнайсет часа в напразно търсене на изчезналите си моряци.
Така и нямаше да ги открият в морето.
1 „Яванска зора” – Б. пр.
2 „Тихоокеански пътник” – Б. пр.
ГЛАВА 2
В наши дни
Себастиан Панос вървеше по тесния коридор подобно на улична котка по тъмна алея зад редица ресторанти. Коридорът беше влажен и усоен и приличаше на отходен канал. От тавана падаха едри капки конденз с такова постоянство и честота, че Панос често се чудеше дали отровните води, обгърнали подводната база, не се просмукват през стените и не убиват бавно всеки един от тях.
Все пак тук не беше толкова лошо, колкото на острова, където се вършеше основната работа. Същият онзи остров, в сърцето на който се издигаше печално известната кариера. В сравнение с онова място базата беше направо радост за очите. Въпреки това с течение на времето Панос бе обсебен от мисли за бягство.