Григорович рязко вдигна глава и отвори очи. Само след миг вече беше видял една от птиците, които отново летяха в различни посоки. Светакавично измъкна два пистолета „Макаров“ от кобурите на кръста си като някой въоръжен бандит от отминалите дни в американския Запад.
Завъртя се рязко надясно с по един пистолет във всяка ръка и дръпна двата спусъка. Двата гълъба от тази страна паднаха едновременно.
Григорович се завъртя наляво и зърна третата мишена, която летеше ниско. Прицели се с дясната си ръка и стреля два пъти. Гълъбът падна във високата трева. Четвъртият вече се беше отдалечил на около петдесет метра.
Григорович стреля и с двата пистолета и счупи крилото му. Птицата се понесе в спирала надолу, като свален самолет от Втората световна война и падна на земята, преди Григорович да успее отново да стреля и да я довърши.
– По дяволите! – изруга той.
Момчетата му хвърлиха изплашени погледи и се приведоха колкото можеха по-ниско. Той виждаше страха в очите им. Преди да успее да ги успокои, над тундрата се разнесе нов звук – шум от приближаване на хеликоптер.
Григорович се обърна и видя, че под заоблаченото небе се люшка един от онези чудовищни модели Ми-24. На отсеците под дебелите му крила се виждаше цял набор от контейнери за ракети и оръдия с многобройни дула. Роторът с шест перки бучеше над главите им като огромна и постоянна вихрушка.
Хеликоптерът слезе по-ниско. Отначало намали скоростта, а после започна да кръжи. Най-накрая докосна тревата на около петдесет метра от тях. Още преди двигателите да спрат, страничната врата се отвори и отвътре се показа мъж с тежко палто, който се запъти право към Григорович.
Дори от това разстояние Григорович го позна: Дмитрий Евченко, един от руските петролни милиардери.
След рухването на Съветския съюз Евченко се бе включил в боричкането за богатство и бе превърнал едно загиващо сибирско петролно находище в нещо като евроазиатска империя. Като много други новопоявили се новобогаташи, Евченко бе вървял към върха без капка жалост. Но за разлика от повечето от тях бе разбрал необходимостта от промяна, когато старият обществен строй се пропука.
Сега корпорацията му пълнеше портфейлите на преданите членове на комунистическата партия. Той вземаше на работа приятелите и роднините им. Не обръщаше внимание на рушветите и кражбите, с които трябваше да се справя – смяташе ги за един вид данък и ги калкулираше в бизнес плана си като отделен разход.
Но му беше трудно да скрие миналото си – то не можеше да изчезне само защото така иска Евченко. Преди няколко месеца един репортер започна да търси истината и стигна доста близо до някои отговори, преди внезапно да умре в самолетна катастрофа. Съдбата на един прекалено ентусиазиран политик, който поиска твърде много, беше по-различна: удави се в Черно море.
Неслучайно наричаха Евченко „Сибирският бръснар” – телата на враговете му лежаха навсякъде. Но самото прозвище се употребяваше погрешно. Евченко никога не беше убивал никого. Открай време Григорович го правеше вместо него.
– Вземете конете – обърна се Григорович към момчетата. – Ще се срещнем в селото.
Те изпълниха заповедта и изчезнаха, още преди Евченко да се приближи.
– Какво, напоследък с деца ли си играеш, Григорович?
Евченко открай време си беше пълен, но сега изглеждаше направо кръгъл под тежкото палто. Очевидно се бе хранил добре в Москва.
– Момчета от селото – отговори Григорович. – Майка им е хубавелка, а те нямат какво по-интересно да правят.
– Разбирам – отговори Евченко. – А ти имаш ли?
Григорович навлече една сива риза през главата си.
– За какво си дошъл да ми досаждаш?
– Идвам от спешна среща с членове на Партията – обясни Евченко.
– Да не се опитват да завземат властта?
– Не, нищо подобно. С времето разбраха, че това, което е добро за нас, е добро и за Русия.
– Тогава защо изглеждаш така, сякаш си видял призрак?
– Защото наистина видях.
Ръцете на Евченко бяха пъхнати дълбоко в джобовете, яката на палтото му беше вдигната. Беше средата на март, а той очевидно мръзнеше. Сибирският бръснар се беше размекнал.
– Защо не говориш по същество, приятелю? – обърна се към него Григорович.
– Кое е това, от което се боим? – попита реторично Евченко. – Или че няма да успеем да получим това, което искаме, или че ще загубим това, което имаме. Нашият бизнес, икономиката ни, самото съществуване на нацията ни е свързано с едно и само с едно: енергия. Въглища, петрол, природен газ... Сега сме най-големите производители на суров петрол. През последните две години надминахме дори саудитците. От цяло десетилетие сме страната с най-голям добив на природен газ, а освен това притежаваме най-големите ресурси от каменни въглища на планетата. Това са ресурсите, благодарение на които ще оцелеем. Ще ги продаваме на жадните за власт Китай, Индия и Европа на все по-високи цени. Те са кръвта, която тече във вените ни – ни повече, ни по-малко. Но сега сме изправени пред заплаха, която може да ни ги отнеме само за секунди.