Григорович се замисли. Не можеше да си представи, че някой е оцелял след екплозиите и пожара на острова. Лабораторията се бе превърнала в димящ кратер, широк седемдесет метра. Огънят беше толкова силен, че Григорович и още един командос се опърлиха дори от голямо разстояние.
– Някой използва това име, за да те сплаши.
– Може и така да е – съгласи се Евченко. – Но и в единия, и в другия случай трябва да го спрем. И да унищожим онази технология веднъж завинаги!
Григорович не отговори веднага – замисли се кой ли може да стои зад тази измама.
– Доколкото си спомням, имаше една жена, австралийка. Беше колежка на Теро, приятелка на сина му и дъщеря му. Когато Теро и екипът му заминаха за Япония, тя заяви, че целият им проект е загуба на време и остана в Австралия.
Евченко кимна.
– Следим я. Не е тя. Но така или иначе представлява опасност за нас, особено сега, когато работи с американците.
– Те пък как се оказаха замесени в малката ти каша?
– Станал е инцидент в Австралия – обясни Евченко. – Жената, за която спомена, е била спасена от някакъв американец от тяхната Национална агенция за морско и подводно дело. Смятаме, че и те търсят Теро. Два от корабите им току-що се отклониха към Пърт, а трети тръгна към Сидни.
Григорович беше чувал за НАМПД. Макар че по същество работата им беше цивилна, а екипът им се състоеше предимно от учени и наивни реформатори-природозащитници, в Русия имаше хора, които бяха убедени, че НАМПД е разклонение на АНС. Григорович се съмняваше в това. Но дори и той трябваше да признае, че хората от НАМПД се забъркваха в повече неприятности дори от ЦРУ.
– Защо НАМПД?
Евченко сви рамене.
– Никой не знае. Но най-вероятно смятат да откраднат това, което открият, и да го разработят за Америка. Надявам се, разбираш, че подобен изход е напълно и категорично неприемлив.
Може би точно от това се бояха най-много Евченко и партийните лидери.
– Трябваше да ме послушаш първия път – не се стърпя Григорович. – Щях да ти доведа Теро и другите учени. Те щяха да са твоя плячка и щеше да ги използваш, както намериш за добре.
– Единственото, което искаме, е да се запази статуквото – заяви твърдо Евченко. – И твоята задача беше да се погрижиш за това. И в очите на Партията все още е.
Погледът на Евченко беше суров, а гласът му – студен. Очевидно все пак му беше останал малко огън, поне що се отнасяше до този въпрос.
– Какво имаш предвид?
– Трябва да откриеш Теро или самозванеца и да ги премахнеш. Трябва да заличиш всички следи от проучванията им, всички доказателства за усилията им. И този път не трябва да оставяш нищо недовършено. Не искаме един ден отново да имаме неприятности.
Григорович разбра недоизказаното. Това не беше молба.
– Не съм се провалил.
– Нещо ти се е изплъзнало.
Намекът накара Григорович да побеснее. Трябваше да има друго обяснение. Изглежда, щеше да му се наложи да го открие сам. Той пое дълбоко въздух и каза:
– Ако искаш да спреш Теро, първо трябва да го намериш. Онази жена е разковничето. Несъмнено американците и австралийците я използват точно по тази причина.
– Какво предлагаш?
– Сложил ли си хора да я наблюдават?
Евченко кимна.
– Кажи им да я хванат и да я доведат до какъвто там команден пост ми организираш – предложи Григорович.
– Подготвихме кораб, който те чака. Вчера закарахме там със самолет екип от командоси. Не знаят каква е ситуацията, но ще изпълняват заповедите ти.
– Предпочитам да наема свои командоси – каза Григорович.
– Не може! – отсече Евченко.
Григорович се извърна настрана, защото забеляза движение във високата трева. Гълъбът, който бе ранил, беше там и отчаяно се мъчеше да провлачи омломощеното си телце през поляната. За миг Григорович си помисли да го довърши с пушката. Но това вече нямаше значение. Сега имаше нова плячка.
Евченко също го видя и пристъпи напред.
– Остави го – спря го Григорович. – Остави го да се мъчи.
Евченко отстъпи. Изглеждаше полудоволен, полузаг-
рижен.
– Ти си много студен човек, Антон Григорович. Точно затова те избрахме. Не ни проваляй пак, в противен случай ще се мъчиш ти!
ГЛАВА 17
Джакарта, Индонезия, 5.40 часа
Слънцето се издигна над мъглата, обгърнала пристанището Танджунг Приок, и освети гора от товароподемни кранове и гикове, стърчащи от безкрайната редица кораби край дългите бетонни кейове. Отдалечено само на седем градуса от екватора и постоянно потопено във влагата на Яванско море, пристанището тънеше в задуха дори в този ранен час.