Поне така се струваше на шейсет и пет годишния Патрик Девлин, който се вървеше покрай кея под ранното утринно слънце.
Четирийсет и пет години от живота на Девлин бяха минали в морето и той скоро щеше да се пенсионира. Тази плашеща мисъл и дългата пиянска нощ го бяха накарали да се замисли. Какво точно го очаква, когато се пенсионира? Нямаше семейство, нямаше и приятели освен онези, с които работеше или пиеше.
– Не мога да повярвам, че за последен път виждам това вонящо място – обърна се той към също толкова уморения си другар по пиене, друг ирландец на име Киън.
– Ако това ти е била последната нощ тук – каза Киън, – справи се добре, Пади. Като истински ирландец… надпи ги всичките. И накрая ги остави те да плащат сметката.
Макар че Индонезия беше мюсюлманска страна, в Джакарта имаше много места, където човек може да се напие. Това беше хубаво, защото пристанището бе станало толкова оживено, че корабите често оставаха на котва дни наред, докато им дойде редът за товарене и разтоварване. През последното десетилетие движението в пристанището се беше утроило. Въпреки трескавите строителни работи, то просто не можеше да се справи с всички пристигащи и заминаващи кораби.
– Помисли само – добави Киън. – У дома никога няма да се събудиш с прах, засъхнал в гърлото, и обляно в пот лице. – Той залитна, но успя да запази равновесие. – И ги няма тези проклети гръмогласни високоговорители, които сутрин могат да вдигнат и мъртвите от сън. Като въздушна тревога са.
За призива на мюезините от джамиите в Джакарта се знаеше, че е извънредно висок и прокънтява в извънредно ранен час. Едва напоследък бяха преместили времето за молитва от три часа сутринта на малко по-приличното четири и половина.
„Пак е прекалено рано, да го вземат мътните!” – помисли си Девлин. Но в известен смисъл дори и това щеше да му липсва – това беше част от съблазънта на екзотичните страни.
– Винаги съм си мислил, че ще стана капитан – каза неочаквано той.
– И ще се откажеш от всичко това? – попита Киън, като заваляше думите.
Девлин се разсмя. Почти през целия си живот бе мечтал да стане капитан, но едно събитие отпреди няколко години го бе накарало да се зачуди дали наистина иска да поеме отговорността, която върви в комплект с поста. Същото събитие увеличи пиенето му опасно. Капитаните не се сдружаваха с екипажа – пиеха си сами в каютите. А освен това често бяха принудени да вземат безмилостни решения – от онези, които преследваха Девлин и без да е капитан.
– За нищо на света! – отвърна Девлин с престорено перчене и преметна ръка през раменете на Киън с движение, което беше наполовина хватка ключ и наполовина прегръдка.
Засмени, двамата мъже стигнаха до моторната лодка, с която бяха дошли от товарния кораб, който караше медни листове и който беше закотвен на известно разстояние от брега в никога несвършващата опашка.
Качиха се в малката моторница и Девлин застана пред контролното табло. Киън, от своя страна, си намери удобно местенце за лягане – опъна се върху три седалки и придърпа под главата си една оранжева спасителна жилетка вместо възглавница. Още преди Девлин да откачи въжетата, Киън вече хъркаше шумно.
– Точно така – измърмори Девлин. – Ти си спи. Аз ще свърша цялата работа, както обикновено.
Той прибра въжетата и включи двигателя на малката лодка. Миг по-късно моторницата вече криволичеше през претъпканото пристанище.
Тук и там се движеха малки лодки. Два влекача се мъчеха да замъкнат един чудовищен превозвач в канала, а по другите съдове като раци, покрили скалите, бяха плъзнали моряци, които боядисваха, търкаха и водеха безкрайна битка с ръждата и корозията.
Девлин прекара лодката покрай всички тях и стигна открито море. Държеше безопасен курс, движейки се покрай чакащите кораби до момента, в който един съд не привлече вниманието му.
Девлин позабави малко моторницата и впери поглед в един кораб с черен корпус и тъмносива надстройка. Стори му се смътно познат, като малък круизен лайнер, макар че тъмната боя не беше нито празнична, нито привлекателна. Колкото повече разглеждаше кораба, толкова по-странен му се струваше той. Като че ли нямаше нито спасителни лодки, нито радарни мачти, нито даже антени. Всъщност нямаше нито едно от нормалните съоръжения, които стърчаха от съвременните кораби.
Замъгленият от пиенето ум на Девлин се помъчи да проумее това, което виждаха очите му. На палубата нямаше жива душа, нямаше и признаци на каквато и да било дейност. Самият кораб приличаше на изоставен съд, от който някой бе откраднал най-необходимите части. Сивочерният му цвят напомняше на овъглена стомана, но не се дължеше на сажди – някой нарочно го бе боядисал така.