Без да мисли много-много Девлин насочи моторницата към кораба, приближи се и го заобиколи откъм носа. И тогава зърна нещо – нещо, което не можеше да сбърка с никое друго.
– Невъзможно! – изтръгна се от устата му.
Пред него се простираше обшивка с видими припокривания – доказателство за набързо извършен ремонт. Листове с различна дебелина и плътност бяха заварени един към друг и занитени, за да покрият дупка в корпуса. Дебелите пластове черна боя покриваха всичко, но назъбената Н-образна форма на поправката не можеше да се сбърка.
– Събуди се! – изкрещя Девлин на Киън. – Трябва да видиш това!
Киън изсумтя нещо и се обърна на другата страна.
– Киън!
Отговор не последва. Девлин се отказа да го буди и отново се обърна към кораба. Сега вече беше съвсем трезвен.
– Ти си проклет призрак! – прошепна той на кораба и предпазливо се приближи до тежкия черен съд. – Или проклет призрак, или проклет трик!
Не спря да бълва какви ли не проклятия, докато моторницата не опря в кораба. Девлин протегна ръка и го докосна. Боята беше странна на допир, почти като гума. Но самият кораб беше истински.
Дълбоко у Девлин започна да се надига усещане за неконтролируем гняв, тъмна ирландска ярост, подхранвана от години на спотайвана вина и самоомраза. Някой си играеше с него! Или го беше изиграл преди години.
Девлин мина покрай носа и се отправи към кърмата. Видя спуснато мостче, диагонално на задния край на кораба. Най-долното му стъпало се намираше на около два и половина метра над мазните води на пристанището. Девлин спря точно под него.
Изключи двигателя и бавно завърза лодката. Реши изобщо да не се занимава с Киън. Качи се на покрива на моторницата, а оттам непохватно се покатери на мостчето.
То се разтресе от тежестта му и се блъсна в корпуса, но издържа. Въпреки шума никой не дойде да го поздрави с „добре дошъл” или да го изгони.
Девлин започна да се катери. Отначало се движеше бавно, с треперещи крака, но после тръгна по-бързо.
– Видях те как потъваш! – кресна той на кораба. – Видях те как потъваш, да те вземат дяволите!
Когато се приближи до палубата, се препъна, а на последните няколко стъпала едва не се свлече, задъхан и почти разплакан. Виждаше на кърмата релефни букви. Бяха скрити под черната гумена боя, но не ги бяха изстъргали, преди да нанесат отгоре новата боя.
Той прокара ръка по буквите, до които можеше да стигне. Също като кораба, и те бяха истински.
„Пасифик Вояджър”.
Като плувец, уловен в прибоя, Девлин почувства как го заливат вълни от чувства. Объркване, тъга и въодушевление го обзеха почти едновременно. „Как е възможно този кораб да е тук? Някой го е спасил, така ли? Доколкото чух, дори не са открили останките.”
Стоеше там, плачеше като дете и се надяваше, че това не е сън. В този момент някъде отгоре се разнесе шум от стъпки. Последва скърцане на врата и част от парапета беше дръпната обратно на мястото, където мостчето се подпираше на главната палуба.
Девлин вдигна глава. Над него се появи мъж. Лицето му беше покрито с брада, въпреки това Девлин го позна. Измина един дълъг миг, докато два чифта очи се опитваха да свържат това, което виждаха сега, с далечни, избледнели спомени.
Брадатият мъж се окопити пръв. На лицето му се изписа тъжна усмивка.
– Здравей, Пади – каза той тихо.
– Янко? – промълви Девлин. – Значи си жив? Но ти потъна заедно с този кораб.
Брадатият мъж протегна ръка и помогна на стария моряк да се качи на главната палуба.
– Иска ми се да не ни беше намерил – каза Янко.
– Нас ли?
– Съжалявам, Пади!
С тези думи Янко заби в ребрата на Девлин някакъв предмет, който държеше в ръката си. Ударът зашемети стария моряк, но големият шок, който последва, причини повече щети. Девлин залитна назад, разтресен от конвулсии и падна на палубата в безсъзнание.
Зад гърба на Янко се отвори един люк и от него тичешком излязоха двама мъже.
– Всичко наред ли е? – попита единият.
Янко кимна и прибра уреда в джоба си.
– Проверете моторницата!
Единият от мъжете се втурна надолу по стълбата. Другият погледна към Девлин, който лежеше неподвижен на палубата.
– Откъде, по дяволите, знаеше кой си?
– Той беше началник на влекача, на който бях започнал работа – обясни Янко. – Този, който ни отряза в бурята. Така като го гледам, оттогава не е спрял да се тормози.