Как да я изкачи? Не можеше. Не и в това състояние. Опита се да стане, но рухна на пясъка.
Чу приближаващи тичащи стъпки и разбра, че краят му наближава. Но ръцете, които го повдигнаха, бяха нежни и внимателни.
Видя лице, закрито от шарена кърпа.
– Излезе твърде бързо – каза човекът зад кърпата.
– Аз… трябваше – успя да изрече Панос. – Те… намериха ме.
– Намерили са те?!
– В шлюза… – потвърди Панос.
– Това означава, че ще дойдат тук.
Непознатият помагач сграбчи Панос и го повлече през хребета, без да проявява никаква снизходителност заради болката. Пренесе го до някакъв джип, метна го отзад и затръшна вратата.
Панос се сви като бебе в утробата на майка си, а спасителят му се качи отпред и завъртя ключа.
Двигателят изрева и джипът се понесе по неравния терен. Всяка подрусване предизвикваше нови вълни на болка. Панос имаше чувството, че тялото му едновременно се смазва и избухва отвътре.
– Умирам! – извика той.
– Не умираш! – отсече шофьорът. – Но ще се почувстваш още по-зле, преди да се оправиш. Използвай регулатора. Ще ти помогне.
Панос успя да пъхне регулатора отново в устата си. Захапа го и вдиша колкото можеше по-дълбоко, но дори и така през тялото му премина нова порция от спазми, докато джипът подскачаше по неравната земя.
Панос наведе глава по-близо до гърдите си. Това сякаш пооблекчи страданията му. Забеляза, че пръстите и ръцете му се извиват навътре.
– Носиш ли документите? – попита шофьорът. – А диска?
Панос кимна.
– Да… Можеш ли да ми кажеш къде отиваме?
Шофьорът се поколеба – може би се боеше да не издаде прекалено много, в случай че ги заловят. Най-после отговори.
– При човек, който може да ни помогне и който може да сложи край на тази лудост веднъж завинаги.
ГЛАВА 3
Сидни, Австралия, 19.00 часа
Кърт Остин седеше на удобна седалка на осем реда разстояние от главната сцена в „Опера Тиътър”, по-малката от двете вдъхновени от корабни платна и раковини сгради на прочутата Опера в Сидни. По-голямата концертна зала се намираше съвсем наблизо, но в момента беше празна.
Кърт от години искаше да дойде в Сидни и да посети оперно представление тук. Щеше да е хубаво да види нещо от Бетовен или Вагнер и за малко да успее да дойде за концерта на Ю Ту, но моментът се оказа неподходящ. За нещастие сега, когато най-накрая успя да дойде, единственият звук, който се разнасяше от сцената, беше суха академична реч, която започна да го приспива.
Беше дошъл за конференцията на Мълдун за подводното миньорство. Организираха я Арчибалд и Лизлет Мълдун, богата австралийска двойка, натрупала състоянието в течение на четири десетилетия опасни миньорски авантюри.
Официално го бяха поканили заради опита му в изваждане на потънали плавателни съдове, както и заради поста му на директор на отдел „Специални проекти” на Националната агенция за морско и подводно дело. Изглеждаше обаче, че има и друга причина, поради която семейство Мълдун държеше на присъствието му – заради скромната слава, която си бе спечелил Кърт в индустрията по изваждане на съдове… ако изобщо съществуваше подобно нещо.
През изминалото десетилетие Кърт се беше оказал замесен в редица нашумели събития. Някои от подвизите му бяха пазени в дълбока тайна и слуховете бяха единственото, което подсказваше, че може да се е случило нещо. Други обаче бяха обществено достояние и бяха известни на всички, например неотдавнашната му битка за разчистването на рояк самовъзпроизвеждащи се микророботи в Индийския океан, преди да са променили климата на Азия и да са довели до гладната смърт на милиарди хора.
В добавка към славата му – каквато и да беше тя – Кърт беше лесно разпознаваем. Изглеждаше грубоват, със загоряло лице, преждевременно побеляла до сребристо коса и проницателни очи в наситен оттенък на синьото. Всичко това означаваше, че отсъствието му от някое конкретно събитие – нещо, което постоянното внимание от страна на някой от двамата или и на двамата Мълдун заедно засега беше предотвратило – се забелязваше лесно.
Домакините му със сигурност бяха много любезни, но след три дни семинари и презентации на Кърт му беше дошло до гуша и сериозно замисляше бягство.
Когато светлините угаснаха и лекторът започна презентацията си, Кърт усети, че е настъпил моментът, който чакаше. Извади телефона си и натисна бутона, който го накара да избръмчи шумно, сякаш звънеше.