Бледосините очи я гледаха предизвикателно и й се струваше, че долавя в безжизнения поглед презрително недоверие. Устните бяха леко разтворени.
— Готино маце — отбеляза Питър.
Интимното й окосмяване беше оформено във формата на знака на „Мерцедес“.
— Момиче от класа, а?
Сара не отговори.
— Какво ти е, да не си загубила чувството си за хумор?
Фотографът вече щракаше, осигурявайки необходимата документация срещу всякакви бъдещи въпроси на съдебните заседатели. През няколко секунди различна част на тялото се осветяваше от бляскането на светкавицата — дясната буза, лявата ръка, свита в отпуснат юмрук, идеалният овал на гърдата…
— Как се казваше агенцията, за която работеше?
— Агенция за придружителки „Звезден прах“ — разсеяно отговори Сара. — Най-процъфтяващата фирма с момичета на повикване в Бостън.
— Хвалеха се, че била обслужвала кмета или губернатора, а дали не беше сенаторът…
— Имаше впечатляваща клиентела — съгласи се Сара. — Да не говорим повече.
— А, да-а — хапливо подметна Питър. — Яж като слон, цвъкай като врабче. — Имаше предвид старата полицейска поговорка: ФБР винаги задава въпроси и поглъща информация, която повече никой не вижда.
Всъщност Сара трябваше да е благодарна на съпруга си, че навремето я бе свързал с Валери Санторо, която се превърна в ценна информаторка на ФБР. Преди година и половина той бе споменал пред нея за една проститутка на повикване, която била прибрана „на сухо“ за притежание на наркотици и била склонна да сключи сделка.
Поради уникалния си достъп до интересни хора проститутките ставаха добри информатори на ФБР. Но човек винаги трябваше да внимава с тях, защото ако бъдеха директно подтикнати към проституция, това означаваше край на делото, базиращо се на сведения, получени от тях. Всичко трябваше да се прави деликатно и много неща оставаха недоизказани.
Преди известно време Сара я бе поканила на обяд в Полинезийския салон — ужасяващ с пошлостта си розов храм на лошия вкус на Бойлстън стрийт. Изборът беше на Вал. Интериорът на ресторанта бе в заслепяващо розово и аленочервено, а вътрешните декорации представляваха позлатени дракони, нескопосно имитиращи източния стил. Някои от сепаретата бяха тапицирани още в началото на 60-те с изкуствена червена кожа. Валери предпочете да седне в едно сламено сепаре във формата на сампан2. Тук-там се виждаха напръскани със зелен спрей изсъхнали палми, закрепени в големи саксии.
Беше висока метър и шейсет, имаше дълга медноруса коса и дълги крака. „Може да не ставам за нищо — каза тя, — но не съм и съвсем за изхвърляне.“ После сподели, че имала клиент в Челси, който притежавал салон, използван за разпространение на наркотици и пране на пари. Решила, че Сара може да се заинтересува. Друг неин клиент, един от най-високопоставените щатски политици на изборна длъжност, имал връзки с мафията.
Така стигнаха до споразумение. Следвайки предписаната процедура, Сара написа паметна бележка, с която включваше Валери Санторо в списъка информатори на Бюрото, и направи заявка да бъде издаден идентификационен код и да бъде заведена отделна преписка. Системата беше създадена, за да се запази в тайна самоличността на информатора и да се гарантира неговото заплащане.
Валери беше в течение на достатъчно клюки и слухове — най-вече благодарение на желаещите да я впечатлят с хвалбите си мъже, които обслужваше — и това даде възможност на Сара да подготви няколко големи процеса срещу организираната престъпност. Момичето си струваше всяка хапка и глътка от обедите със Сара, които естествено бяха за сметка на американското правителство.
При първото й разпределение в Джаксън, Мисисипи, наставникът на Сара, добродушен шкембелия, й каза, че да водиш информатор е като да имаш любовница — вечни проблеми и непрестанни искания. Твърдеше още, че тези хора не бивало да остават с впечатлението, че са на заплата, защото тогава проявявали склонност да си измислят и по този начин те поставяли в зависимост. Трябвало да бъде иначе: парите да се дават само при съобщена информация с потвърдена ценност.