В Куантико им четоха лекции как да се водят информатори, какво ги мотивира (пари, алчност, отмъстителност, а понякога — е, съвсем рядко наистина — епизодичен проблясък на съвестта), как да се развиват отношенията с тях. За разлика от местните правозащитни органи, които страдаха от вечна липса на достатъчно средства, ФБР разполагаше със значителни фондове, предназначени именно за заплащане на информаторите. Човек можеше да разполага с до пет хиляди долара за „разработването“ на информатор, а дори и повече, ако станеше дума за важна личност. Агентите биваха окуражавани да не бъдат скъперници. Логиката беше проста: колкото по-щедро се плаща, толкова по-зависим става информаторът.
Непрекъснато им повтаряха, че връзката с информатора има склонност към заплитане. Че в неговите очи агентът се превръща в пълномощник на властта, родител или близък родственик, в съветник. Че към края взаимоотношенията все повече напомнят изчерпана любовна връзка. Иска ти се тези хора да се махнат и никога повече да не ги видиш. Но трябва да ги отбиеш рязко, иначе ще продължат да ти се обаждат.
Но най-важно от всичко беше да опазиш своя информатор. Защото той поставя живота си в ръцете ти, тъй като играта, към която си го подтикнал, е смъртно опасна.
Сара си сложи латексови ръкавици и попита:
— Насилвана ли е вратата?
— Никакви следи.
— Все пак са свалили отпечатъци, надявам се?
— Разбира се.
Продължаващият неуморно да щрака с апарата си фотограф извика на Питър:
— Проверихте ли в отделението над вратата?
— Ама тази наистина е била от суперкатегория — промърмори Питър.
— Жилището не изглежда претърсвано — отбеляза Сара. — Вероятно не е обир. Някой от съседите чул ли е изстрела?
— Не. Нейна приятелка се обадила на номер 911, съобщила, че не се е появявала, но естествено не оставила името си. В местния участък проверили, че живее сама, и взели ключ от домоуправителя. Който между впрочем не изглеждал съсипан от мъка по повод случилото се. И без това искал да я гони от апартамента.
— Е, добре, сега е получил каквото е искал — отговори Сара. — Къде е съдебната лекарка?
— Ето я. Рина Голдман. — Питър направи знак на жена малко над четирийсетте, с дълга посребрена коса, очила с рогови рамки и бледо лице без грим. Беше облечена в бяла манта.
Двете със Сара се здрависаха, без да свалят латексовите ръкавици.
— Знаем ли нещо за времето на смъртта? — попита Сара.
— Посиняването не се променя, така че е поне преди осем часа. Освен това не е била премествана — заяви Рина Голдман. — Няма следи от разлагане, но и не би могло да има толкова рано в това студено време. Излязла е от фазата на ригора3, следователно са изминали най-малко двайсет и четири часа.
— Сперма?
— Не забелязах, поне не от пръв поглед. Ще мога да кажа със сигурност след два часа.
— Вероятно няма да намерите следи — обади се Сара.
— Защо? — учуди се Питър.
— Като изключим факта, че Вал имаше абсолютното правило да изисква от клиентите си да използват презервативи…
— Ами ако е изнасилване… — прекъсна я той.
— Няма следи за такова нещо — намеси се лекарката.
— Няма — отекна Сара. — Освен това явно не е бил клиент.
— Хайде сега — възрази Питър. — Как можеш да твърдиш такова нещо?
Сара посочи очилата на масичката до леглото. Рамките бяха тежки, черни и старомодни.
— От нея знам, че никога не приема клиенти в апартамента си. Освен това не си е носила очилата, когато е била убита. Много са грозни, за да ги слага редовно… всъщност изобщо не си спомням да съм я виждала с тях. Използваше контактни лещи, но както виждаш, и тях не си е сложила.
— Да, наистина е така — изненадано потвърди Рина Голдман.
— Разбира се, не можем да изключим възможността да е бил някой неин недоволен клиент, който я е проследил до дома й — продължи разсъжденията си Сара. — Борила се е, нали?
— О, да. Има рани, които може да са получени при отбрана. Има и следи от контузии по ръката, вероятно докато се е пазила от ударите. — Голдман се наведе над тялото и посочи с тънкия си показалец главата на Валери. — Наранявания и по лицето. Ето тук например.