— Не се притеснявайте — успокои го Сара.
— Ей, Карлос, ама защо си така подпухнал? — неделикатно попита Хърлихи. — Да не би инхалаторът пак да е избухнал в лицето ти?
Техникът се засмя и завъртя глава.
— Не, сър, но цяла нощ идентифицирах отпечатъци, а в шест сутринта малкият пикльо се разрева и повече не ми даде да мигна.
Хърлихи се захили малко злобничко.
— Знаеш ли, Карлос, на твое място бих внимавал с тази „Полилайт“. Доколкото знам, спермата флуоресцира. Да не искаш дамата да види как си оцапал гащите.
Карлос изсумтя, а Сара се извини и понечи да излезе, но вниманието й неочаквано беше привлечено от нещо странно. Очите й се присвиха.
— Огледалото — прошепна тя.
— Ъ? — не разбра Карлос.
— Огледалото — повтори тя. И повече на себе си, отколкото на Карлос и Хърлихи, допълни: — Поставено е на крайно необичайно място, нали? Искам да кажа, че ако седиш на чинията, ще можеш да виждаш себе си. Това е странно. Защо някой би искал да…
— Много съм ви благодарен, госпожо — язвително изрече капитанът от отдел „Убийства“. — Имате ли и други наблюдения, които да предам на декоратора на покойната?
Тя го изгледа презрително и продължи все така на глас:
— Повечето жени не биха искали да се гледат, докато седят на чинията. Може би… — Сара пристъпи към смущаващото я огледало и внимателно го дръпна. То се отдели от стената, както бе очаквала. Зад него се разкри тайно отделение, сковано от летви, в което имаше малък изцапан „Ролодекс“. — Така — проточи Сара и хвърли поглед на капитан Хърлихи. — Малкото интимно бележниче. Ще ми помогнете ли, моля?
Смаян донемайкъде, Карлос й помогна да издърпа дървеното отделение, зад което се разкри следваща ниша от гипсови тухли, в която се виждаха старателно подредени тънички пачки петдесетдоларови банкноти, съвсем невзрачни и неотличими от обикновените, с малката разлика, че всяка банкнота бе прецизно разрязана точно по средата.
— Не бива да забравяме — обясни Сара на Питър, — че момичето е било принудено да действа в обстановката на особена икономическа реалност, предпочитаща операции в наличност. — Те слязоха от асансьора във фоайето на жилищния блок, осветено от едва доловимо потрепваща призрачна неонова светлина.
— Но това са почти пет хиляди долара — каза той. — С липсващите половинки, разбира се. Замирисва ми на наркотици.
— Или на организирана престъпност.
— Може би. И все пак… онова с огледалото беше добре.
— Дявол да го вземе, аз съм добра.
— Не бих отишъл чак толкова далеч в изводите си.
— Всъщност не беше кой знае какво — призна тя. — Миналата година прибрахме един наркопласьор в Провидънс. Беше скрил автоматичния си телефонен секретар в пода.
— Приятелката ти обаче е имала впечатляваща клиентела. Ти знаеше ли за нея?
— Да — потвърди Сара.
— Гледай ти! Петима висши фирмени служители в Бостън и Ню Йорк, двама сенатори, един съдия… Мислиш ли, че е замесен някой от тях? — Питър замълча за миг, после попита: — Харесвала си я, нали?
Излязоха на притъмнялата улица.
— В известен смисъл. Всъщност тя не беше точно моя тип човек. Но беше свястна.
— Курва със златно сърце.
Сара се огледа за колата си, не я видя и реши, че е забравила къде е паркирала.
— По-скоро бронзово. Но аз наистина й допадах. Струва ми се, че живееше в очакване да се срещнем пак. Беше самотно момиче… понякога ми се обаждаше по пет пъти на ден. Стигнах дотам, че предупреждавах да не ме свързват с нея.
— А споделяла ли е с теб нещо, което би могло да се интерпретира в смисъл, че… нали разбираш… някой клиент, от когото се е страхувала, някой, който е знаел, че е „слушалка“ на ФБР… нещо такова?
— Не.
— Но ти имаш своя теория.
— Може би — каза Сара.
— Ще я споделиш ли с мен?
— Не засега. Но ще го направя някой ден, окей? Сега ми трябва копие на информацията върху „Ролодекса“.
— Ами… стриктно погледнато негови собственици сме ние и…
— Да, само че без сътрудничеството на ФБР изобщо нямаше да го намерите.
Питър се поусмихна криво и лицето му почервеня. Беше ядосан.
— Не забравяй, че ако не бях аз, ти едва ли щеше да се запознаеш с нея.
— Така е — съгласи се тя. — Но това не променя…