— Исках да кажа, че аз все пак до известна степен рискувах, когато ви запознах. Особено като се има предвид начинът ти на работа с информаторите…
— Защо не се шибаш, Питър! — сряза го тя.
Той се насили да се усмихне лъчезарно.
— Прегърни малкия приятел от мен.
И си тръгна. В следващия миг тя зърна колата си, изтегляна от „паяк“. А беше взела стандартните предпазни мерки — бе оставила до синята лампа визитната си картичка, на която ясно пишеше, че е агент на ФБР.
— Майната му! — каза тя.
Вече бе безсмислено да тича — „паякът“ се отдалечаваше. Все пак успя да различи на задната му броня стикер с малка теменужка и дори прочете странния надпис: „Опитвайте случайна доброта & безсмислени актове на красота“.
7.
Беше малко след полунощ, когато отключи вратата на къщата си в Кеймбридж. Единствената светлина идваше откъм дневната, където гледачката Ан Бойл дремеше в креслото, скрила едрия си бюст под брой на „Бостън Хералд“.
Ан Бойл, едра и яка, със сини коси и малки изморени очи, беше на шейсет и седем години, прабаба и вдовица. Живееше в Съмървил, малко градче за работническата класа, граничещо с Кеймбридж, и бе започнала да се грижи за Джаред още от годините, когато той беше бебе. Сега, когато Джаред бе вече осемгодишен, тя наминаваше много по-рядко, но дежурствата на Сара бяха толкова непредсказуеми, че за нея бе важно при нужда лесно да може да вика Ан.
Тя събуди Ан, плати й и й пожела лека нощ. Няколко минути по-късно чу кашлянето на стария й шевролет отвън. Качи се в спалнята на Джаред. Слабата жълтеникава светлина на нощната лампа й помогна да намери път през отрупания с какво ли не под и с мъка да избегне последния проект на Джаред — модел на баскетболно табло с кош от пластмасова чаша и квадрат от стиропор за самото табло.
На лавицата над главата му беше строена цяла рота плюшени играчки, включително прасенцето, което бе кръстил Йори, и мечето Коко, което се кипреше със слънчеви очила. Хъкълбери — другото мече — му правеше компания в леглото.
Джаред спеше, облечен в боядисаната в чаена отвара тениска, която сам си бе избрал на битака в Уелфлийт, и щампованото в сцени от „Джурасик парк“ долнище на пижамата. Кестенявата му коса беше рошава. Дишаше спокойно. Ресниците му бяха болезнено дълги.
Тя седна на ръба на леглото и се загледа в него — беше установила, че е в състояние да стои с часове и да го съзерцава, докато спи — но той изведнъж измърмори нещо в просъница и се обърна на другата страна. Сара го целуна по челото и слезе долу.
В кухнята извади висока чаша от бюфета. Имаше нужда от нещо, което да я приспи. Винаги когато я викаха по спешност, се прибираше превъзбудена. Но скочът си имаше цена, а с времето тя все по-малко бе склонна да се събужда сутрин дори с намек за махмурлук. Затова остави чашата и реши да си стопли в микровълновата фурна чаша мляко.
Докато фурната бучеше, тя подреди кухнята. Всички чинии от вечерята бяха оставени неприбрани на масата, сосът за спагетите стоеше прегорял в тигана на печката. Уж бяха се разбрали с Джаред, че ще почиства след ядене, но той, разбира се, не го бе направил. Беше работа на Ан, но тя пък сигурно не бе намерила сили да се откъсне от телевизора. Почувства раздразнение. И без това настроението й бе развалено.
Всяка среща с Питър я потискаше. Определено все по-често имаше моменти, в които искаше да има любовник или просто близък човек — изобщо някой край нея, способен да бъде баща на Джаред.
Само не и Питър. Беше се оказал груб егоцентрик, но тя бе открила това твърде късно.
Джаред не само бе доловил презрението й, но и го споделяше. В отношението на момчето към собствения му баща имаше някаква странна дистанцираност, предизвикана може би от това, че той се държеше с осемгодишния си син като сержант, отговарящ за строевата подготовка на морски пехотинци. Питър сигурно си въобразяваше, че това е единственият „мъжки“ начин да възпитава сина си, когото виждаше веднъж седмично. Съдът бе дал при развода правото на Питър да взема Джаред през единия от почивните дни и това най-често бе събота. Джаред се ужасяваше от тези извеждания. Питър обикновено се появяваше в компанията на „избраницата си за деня“, вземаше Джаред на закуска или обяд, после го завеждаше или във Фоксбъро на някой боксов мач между професионалисти, или на хиподрума, или в своя гимнастически салон в Саут Енд, за да го научи да се бие. Съботите с татко бяха спортни полудни. Това бе единственият подход на Питър към душата на неговия син.