Но вземането на завоя не се оказа никак лесно. Тя бавно извъртя тяло, опитвайки се за пръв път в живота си да проумее физиката на микровълновия датчик.
Не откъсваше поглед от червената точка.
Плъзгане — един сантиметър, втори. Притискаше ръцете към гърдите си все по-силно и по-силно. Усети някакво гъделичкане в гърлото. Трябваше да се изкашля. Всичко друго се изпари от главата й, освен мисълта „Не смей да кашляш, главата ти ще се люшне!“. Гъделичкането ставаше непоносимо.
Не спря да се плъзга! Гъделичкането отслабна.
Вратата беше толкова близко, че можеше да се пресегне и да я докосне. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го направи. Ръцете й трябваше да останат скръстени. Не можеше да си позволи резки движения — само сантиметър, после друг, трети…
На какво разстояние се намираше в момента, колко далеч бе бомбата от вратата?
Толкова й бе трудно да определя разстояния, а никога, никога в живота й това не бе било толкова важно. Дванайсет метра? Не, повече. Петнайсет? Може би. Петнайсет бе критичното разстояние. Датчикът беше в състояние да засича движение в рамките на петнайсет метра. А може би повече?
Гласовете от другата страна се засилваха.
Тя стигна до рамката на вратата, плъзна се така, че застана директно пред нея, бавно, безкрайно бавно отпусна ръце, сякаш галейки се по гърдите, спусна ги по корема си, изпъна ги, свали ги, следвайки контура на тялото си мъчително бавно, докато напипа дръжката с две ръце. Завъртя я внимателно, но тя не поддаде, опита по-силно, но тя пак не помръдваше, накрая я натисна с всичка сила и тя се завъртя. Благодаря ти, Господи.
— Пристигнах — обяви тя.
— Слава богу — повтори мислите й глас отвън. — Отлично. Сега внимателно. Никакви резки движения.
Тя натисна вратата навън, внимателно, но решително.
И бавно.
Агонизиращо бавно, сантиметър по сантиметър. Никога не си бе представяла, че една врата може да се отваря толкова бавно…
… и чу някой да изкрещява:
— Дявол да те вземе, ще избухне!
— Всичко е наред! — извика тя на свой ред. — Разделят ни повече от петнайсет метра, сигурна съм!
Разнесоха се крясъци, вик, после съвсем внезапно и крайно изненадващо подът се надигна, чукна я леко по тила и едва сега тя осъзна, че всъщност някой я е натиснал да легне и да се отстрани от апаратурата.
Огледа се, видя, че на стълбището няма никого, и осъзна, че спазвайки правилника си, хората от екипа на Групата също са напуснали сградата.
— Добре, агент Кехил, да вървим! Мърдай! — разнесе се гласът на човека, който я бе натиснал да легне. Беше в свободен зелен комбинезон, подплатен с плочки от кевлар. На главата си носеше каска. — Махай се!
— Не! — внезапно извика тя. — Никъде няма да отида!
— Веднага изчезвай!
— Я ме остави! — изкрещя тя. — Ще стоя тук! Синът ми е тук!
— Махай се! Вън! Тази операция не е твоя, ние я поехме! Само Суарес може да остане, той ще включи машината.
— Съжалявам — непреклонно заяви Сара. — Ако нещо се случи, искам да бъда тук, за да помогна. След това ме дайте на съда. Изобщо не ме интересува!
Видя, че подполковник Суарес се усмихва.
— Права е — каза той. — Може да ми потрябва помощ. Нека остане.
Суарес насочи антената към бомбата и без предупреждение натисна бутона, изстрелващ свръхмощен импулс електромагнитна енергия.
Чу се силно изпукване. Сара, отдръпнала се встрани от генератора, почувства как косата на тила й настръхва и се изправя в буквалния смисъл на думата. Тялото й потръпна, сякаш импулсът бе минал през него.
Замириса на изгоряло.
Там, на двайсет метра от тях, се намираха натрупаните един връз друг сандъци, омотани с възпламенителен шнур. Отгоре беше черната кутийка на взривателя. Яркочервената точка на светодиода беше изгаснала.
— Това ли беше? — попита Сара.
— Ами… мисля, че да — отговори Суарес. — Ъъ… не детектираме никакво електромагнитно излъчване. Том?
Човекът в защитния комбинезон от кевлар потвърди:
— Спектралният анализатор не приема никакво поле на протичащ електрически ток. Значи в онова нещо не тече никакъв ток.
— Приближи се към устройството — заповяда Суарес.