В два след полунощ Сара се качи в спалнята си на третия етаж и си легна. В съзнанието й запрелитаха образи от апартамента на Вал, сякаш някой щракаше неподредени диапозитиви на екран, в ушите й зазвучаха откъслечни фрази от разговори. Мина близо час, преди най-сетне да заспи неспокоен сън.
8.
На седем километра извън Женева, Швейцария, само няколко минути преди дванайсет на обед, един кобалтовосин „Ролс Ройс“ нов модел отби от малък сенчест път в покрайнините на езерото Леман и спря пред висока врата от ковано желязо. В каменна колонка до вратата имаше цифров номератор и говорител. Шофьорът набра няколко цифри и в отговор на искането по интеркома се идентифицира. Желязната врата бавно се разтвори навътре и лимузината пое по извиващия се макадамов път, а после и по тясна алея между две редици ябълкови дървета, която отиваше напред докъдето поглед стигне. Но това бе илюзия — след малко, съвсем неочаквано, пред очите на пътуващите се изправиха величествените постройки на огромно усамотено имение.
Всъщност в колата имаше един-единствен пасажер и това бе Бауман. Беше облечен безукорно, но не официално, а по-скоро спортно, в палто от туид на шотландско каре върху морскосин пуловер и бяла риза. Беше избръснал брадата си. Вълнистата му коса беше вчесана назад. Приличаше на проспериращ женевски банкер, тръгнал на почивка.
Късно снощи бе кацнал на малка немаркирана самолетна писта край Женева. Бе изминал разстоянието от Кейптаун дотук, без да пресича официално нито една държавна граница, а следователно и без да оставя следа в нито един компютър.
В Женева отседна в „Амбасадор“ до Ке де Берг на Рив Дроа, чиято фасада гледа към кристалночистите води на Рона и Пон дьо ла машин. За него предвидливо бе запазен апартамент на името на британски търговски банкер, чийто паспорт също му бе даден. След като влезе в стаята, той залости стол под дръжката на вратата, така че никой да не може да влезе, взе дълъг горещ душ и заспа мъртвешки сън. Късно сутринта го събуди позвъняването на администратора, който му съобщи, че колата му го чака.
И ето че сега лениво се наслаждаваше през прозореца на „Ролс Ройс“-а на грижливо поддържаните поляни на имението. Плетове от стотици идеално подкастрени тисови дървета се простираха навсякъде. Имението — а то изглеждаше необятно — обхващаше към петдесет акра от най-скъпата земя в околностите на Леман.
От това разстояние можеше само да види очертанията на замъка от тринайсети век, собственост на човека, който го бе поканил. За самия замък (реставриран и преобзаведен съвсем наскоро, към края на 80-те) се говореше, че едно време бил дом на Наполеон III.
Сегашният собственик и основен обитател на огромното имение, също своеобразен Наполеон, макар и от по-друг вид, се казваше Малкълм Дайсън — американски финансист-експатриат4 и милиардер, за когото светът практически не знаеше нищо.
През последните месеци обаче Бауман троха по троха бе съставял не много подробния портрет на легендарния и склонен към усамотение Малкълм Дайсън. Неговото собствено усамотение, макар и зад стените на Полсмур, му бе предоставило неограничено време за проучвания и ровене из източниците, а библиотеката на затвора му бе дала достъп до по-голямата част от публично известната информация. И все пак най-интересните неща бе научил от съкафезниците си — дребни мошеници, контрабандисти, бизнесмени в сянка.
Американските вестници бяха кръстили Малкълм Дайсън „финансистът беглец“ и това определение бе залепнало за името му като епитет на Омир. Този човек бе натрупал състоянието си на Уолстрийт главно от сделки с облигации и стоки, както и чрез гениална игра на фондовия пазар. В средата на 80-те Малкълм Дайсън се бе превърнал в един от най-преуспелите магнати на Уолстрийт.
Но през 1987 година го бяха арестували за неправомерно използване на вътрешна информация и огромната му финансова империя бе започнала да се руши. Всички негови капитали, регистрирани в САЩ, бяха конфискувани.
След процеса, но преди да бъде тикнат в затвора, бе успял да избяга в Швейцария, която няма договор за екстрадиране с Щатите. Оттогава той и вече покойната му съпруга бяха заживели тук и милиардерът бе започнал да изгражда империята си наново. Днес, на седемдесет и две години, Дайсън беше един от най-богатите мъже на земята и контролираше капитали на обща стойност неколкостотин милиарда долара. Въпреки това той не можеше да се завърне в САЩ, нито да поема риска да пътува до страни, от които би могъл да бъде екстрадиран, защото това би означавало да го хвърлят в затвора до края на живота му. Така че в известен смисъл той пак беше затворник, но във възможно най-луксозната килия.