И това разплете случая. В служебното й досие бе вписано краткото „принос с изключително значение“.
Но когато дойде краят на хайделбергската командировка, тя установи, че има много малко свободни длъжности в отделите за борба с тероризма в САЩ и че нито една от тях не е в Бостън — град, който тя считаше за свой дом и в който, според клаузите на споразумението за родителските права, сключено с Питър, тя се задължаваше да живее. Така че поиска преместване в ОП и оттогава работеше за този отдел.
Сара се обади на няколко информатори, след това се опита да развие няколко идеи. Близо два часа трябваше да попълва различни формуляри, написа няколко 302-ки — така наричаха за по-кратко паметните бележки за проведени разговори — свърши писмената работа, която запълва по-голямата част от работното време на агентите на ФБР, и поговори с колега от отдел „Проследяване“ за случай, който й предстоеше да приключи.
Тогава й хрумна нещо и взе телефона. За щастие й отговори Тед (Питър беше излязъл някъде).
— Можеш ли да поискаш извлечение за проведените разговори на Вал, или да го направя аз? — попита тя.
— Вече е направено.
— Шегуваш се. Не е възможно да си получил ордер толкова бързо.
— Имам приятел в службата за сигурност на „Ню Ингланд Телефон“.
Сара поклати глава отчасти осъдително, но и не без възхищение.
— Разбирам.
— О, само не ме убеждавай, че вие там вършите всичко по правилата — отговори Тед. — Предполагам вече си разбрала на собствен гръб, че с телефонните компании не може да се работи по официалните канали.
— И какво научи?
— Във файла на телефонния й пост е записано, че… в три часа и четирийсет и четири минути следобед в деня, когато е била убита, някой й се е обадил и тя е говорила в продължение на три минути.
— Е?
— Ами тя просто не си е била вкъщи по това време. Между три и четири и петнайсет е била във фризьорски салон „Дива“ на Нюбъри стрийт. Погледни в бележника й. Потвърждават го както фризьорът й, някой си Гордън Ласкалца, така и маникюристката й, Дебора не знам коя си.
— Ти чувал ли си за нещо, което наричат автоматични телефонни секретари? — попита кротко Сара.
— Оо, машината е записала разговорите — потвърди Тед. — Три съобщения. Едното от собственичката на Агенция за придружителки „Звезден прах“, някоя си Нанси Уинтър — нейната как беше… „мадам“? И две от кредиторите й: „Ситибанк Виза“ и „Сакс“. Изглежда, не е обичала да плаща сметките си или е била в затруднено положение, или и двете.
— И какво от това?
— Нито едно от тези обаждания не надвишава две минути. Освен това те са получени между пет и шест и трийсет. Накрая съвпадат с извлечението от регистъра на телефонната компания.
— Искаш да кажеш, че Вал се е върнала от фризьора си — заключи Сара, — изслушала е постъпилите позвънявания и е пренавила касетофона, така ли?
— Вземаш ми думите от устата — потвърди Тед.
— Но ти знаеш кой й се е обаждал, нали? Защото разполагаш със справката.
Теди се поколеба. Не ставаше за лъжец.
— Според справката обаждането, след което Валери Санторо е провела триминутния телефонен разговор в деня на своята смърт, е било направено от клетъчен телефон в кола. Колата пък е регистрирана на името на агенция за даване на лимузини под наем. Фирмата има над двайсет клетъчни телефона на свое име, вероятно монтирани в лимузините.
— Говори ли вече с фирмата, или да го направя аз?
— Ъъ… вече го направих.
— И?
— Добре, добре… телефонното обаждане е било направено от лимузината, наета за два дни от някакъв тип на име Уорън Елкинд от Ню Йорк Сити.
Тя се поколеба.
— Знаеш ли нещо повече за него?
— Нищо.
— Направи ми една услуга. Забравѝ да споменеш пред Питър, че си говорил с мен за този човек, а? — Мълчанието в слушалката я обезпокои. — Ало?
— Да, чувам те. Добре. Разбрах — неохотно каза Теди.
— Благодаря ти, Теди. Няма да забравя, че съм ти длъжница. А… още нещо.
— Сега пък какво?
— Мога ли да получа лентата?
— Какво?
— Говоря за касетата от телефонния секретар на Вал.
— Искаш разпечатка на разговорите или копие?
— Не, искам оригинала.
— За бога, Сара! Тя вече е описана и прибрана като веществено доказателство.