— Съжалявам, имам планове. Благодаря все пак. Може би някой друг път.
— Много планове имаш, Шон — подхвърли тя с отрепетирана свенливост. — Искрено се надявам някой ден да намеря и аз място в тях.
— Сюзан, не е добре да възниква лична връзка между адвокат и клиент.
— Но аз вече не съм ти клиентка.
— Все пак не бива. Повярвай ми. — Кинг посегна да отключи вратата и добави: — Желая ти чудесен ден.
Влезе вътре, като се надяваше тя да не го последва Изчака няколко секунди във фоайето, въздъхна от облекчение, когато Сюзан не нахълта, и пое нагоре по стъпалата към кабинета си. Почти винаги идваше пръв. Неговият партньор Фил Бакстър бе поел съдебните дела на фирмата, а Кинг покриваше останалите области: завещания, пълномощни, недвижими имоти и разни видове сделки, с две думи всичко, което носеше постоянни приходи. Из тихите кътчета около Райтсбърг се таяха големи богатства. Кинозвезди, промишлени магнати, писатели и други заможни личности бяха избрали това място за свой дом. Обичаха го заради красотата, спокойствието, уединението и местните забележителности под формата на добри ресторанти, приветливи магазини, процъфтяваща културна общност и университет от световна класа само на един хвърлей камък — в Шарлотсвил.
Фил не бе ранобуден — а и съдът не отваряше преди десет, — но за разлика от своя съдружник работеше до късно. Към пет следобед Кинг обикновено вече си беше у дома и майстореше нещо в работилницата или излизаше с лодка на риболов из езерото зад къщата, докато Бакстър се трудеше упорито. Тъкмо това ги правеше чудесен екип.
Кинг отвори вратата и влезе. Часът едва наближаваше осем и секретарката още не беше дошла. Сюзан Уайтхед навярно бе дебнала отвън, за да го хване на идване.
Най-напред погледът му падна върху съборения стол, сетне видя дребните вещи, които трябваше да са на секретарското бюро, но сега лежаха разпилени по пода. Инстинктивно посегна към кобура, но сега нямаше нито кобур, нито пистолет. Носеше само една злонамерена добавка към наскоро оформено завещание, която би сплашила единствено бъдещите наследници. Той вдигна от пода тежкото преспапие и се огледа. Онова, което видя, го накара да застине на място.
Край вратата за кабинета на Бакстър имаше кръв. Стиснал здраво преспапието, Кинг пристъпи напред; с другата ръка извади мобилния си телефон, набра 911 и съобщи на дежурния за произшествието спокойно и ясно. Протегна ръка към дръжката, но веднага я дръпна и извади от джоба си носна кърпа, за да не заличи отпечатъците. Бавно отвори вратата, напрегнал мускули и готов за нападение, макар инстинктът да му подсказваше, че кантората е пуста. Надникна в мрачния кабинет и щракна с лакът ключа на лампата.
Трупът лежеше на една страна точно срещу Кинг; имаше огнестрелна рана в гърдите с изходно отверстие на гърба. Не беше Фил Бакстър. В кабинета лежеше съвсем друг човек, но той го познаваше много добре. И убийството на този човек щеше да разтърси из основи спокойното съществуване на Шон Кинг.
Задържаният в гърдите му въздух излетя навън с тежка въздишка и в един ослепителен миг Кинг осъзна всичко.
— Пак се започва — промърмори той.
7
Мъжът седеше в буика си и гледаше как патрулните коли спират пред кантората на Кинг и униформените полицаи изтичват навътре. Външността му се бе променила значително за краткото време, откакто игра ролята на старец, седнал да дялка парче дърво пред погребалното бюро, докато вътре отвличаха Джон Бруно. През онзи ден носеше дрехи с два номера по-големи от обичайния му размер, за да изглежда дребен и мършав; мръсните зъби, брадясалото лице, шишенцето с алкохол и тютюнът за дъвчене в устата — всичко това бе грижливо подготвено, за да привлича погледите. И наблюдателят би си тръгнал с ясна представа за човека, когото е видял. Само че изводът щеше да бъде абсолютно неверен и тъкмо такава беше целта.
Сега мъжът изглеждаше подмладен, може би с повече от трийсет години. Беше се пресъздал също като Кинг. Дъвчеше маслен геврек, пиеше черно кафе и спокойно обмисляше как е реагирал Кинг, откривайки труп в кантората си. Отначало е бил стреснат, после може би разгневен, но не и изненадан — не, логично погледнато, изобщо не би трябвало да се изненада.
Докато размишляваше за това, той включи радиото, вече настроено на местния новинарски канал, и хвана сутрешния бюлетин, който започваше с отвличането на Джон Бруно — водеща новина за почти всички информационни агенции по света. Тази вест бе успяла да прогони макар и временно от ума на мнозина американци дори Близкия изток и професионалния футбол.