— Значи е била тук.
— А сега я няма, което означава, че има голям шанс да е още жива — отбеляза Мишел.
— Може нарочно да я е изтървала — каза Кинг.
— Точно така. За да ни подскаже, че е била тук.
Докато Мишел отиваше да предаде обицата на Паркс, Кинг мина в съседната килия и зашари по стените с лъча на фенерчето. Претърси тясното помещение бавно и систематично, но не откри нищо съществено. Надникна под леглото и на ставане си удари главата. Надигна се, разтривайки удареното място, и забеляза, че е разместил тънкия дюшек. Наведе се да го оправи, преди да са му се скарали, че разбърква уликите.
И тогава го видя. Надписът беше отстрани на стената, точно където я закриваше ръбът на дюшека. Той се наведе и насочи лъча натам. Вероятно бе струвало много време и усилия да се издълбаят буквите в бетона без друг инструмент, освен може би нокът.
Докато четеше, нещо прещрака в главата му и той отново си спомни как джипът слизаше към хижата. Нещо казано от Кейт най-сетне почваше да придобива смисъл. Ако бе истина, всички те се заблуждаваха безнадеждно.
— Какво правиш?
Кинг се завъртя стреснато и видя Мишел да го наблюдава от прага.
— Правя се на Шерлок Холмс, но засега без успех — каза виновно той. Надникна през рамото й. — Как върви оттатък?
— Криминалистите летят насам с пълна скорост. Не вярвам нашето присъствие да им хареса.
— Разбрах намека. Защо не отидеш да кажеш на Паркс, че смятаме да се върнем в Райтсбърг? Ще го чакаме у дома.
Мишел хвърли поглед наоколо.
— Наистина се надявах днес да получим отговор на всичките си въпроси. Но вместо това открихме нови.
След като Мишел излезе, Кинг пак се обърна към стената, прочете надписа още веднъж и го запомни дума по дума. Поколеба се дали да не каже на другите, но накрая реши да ги остави да го открият сами. Ако не грешеше, този надпис променяше всичко.
62
На връщане към Райтсбърг Кинг бе мрачен и мълчалив — дотолкова, че накрая Мишел заряза опитите да го изтръгне от това настроение. Спряха пред къщата му.
— Отивам за малко до мотела да проверя някои неща — каза тя. — А сигурно трябва и да позвъня в службите. В края на краищата все още работя там.
— Добра идея — отвърна разсеяно Кинг, без да я поглежда.
— Ако се скъпиш да споделяш мислите си безплатно, готова съм да предложа двайсет цента. — Тя се усмихна и леко докосна ръката му. — Хайде, Шон, изплюй камъчето.
— Не съм сигурен дали мислите ми в момента струват и двайсет цента.
— Видя нещо там, нали?
— Сега не ми се говори, Мишел. Първо трябва да го обмисля.
— Добре, ти командваш парада — тросна се тя, явно засегната, че нейната помощ не го интересува.
— Чакай малко — каза Кинг. — Можеш да направиш нещо за мен. Имаш ли все още достъп до базата данни на службите?
— Мисля, че да. Помолих един приятел да потули документите за отстраняването ми. Всъщност, след като получих разрешение за отпуск, нямам представа в какво положение съм. Но мога да разбера веднага. Портативният ми компютър е в мотела; щом се включа, ще стане ясно. Какво искаш да знаеш? — Когато Кинг й каза, тя не скри изненадата си. — Какво общо има това?
— Може би нищо, а може и да обяснява всичко.
— Е, не ми се вярва да го има в базата данни на службите.
— Тогава потърси другаде. Ти си добър детектив.
— Не знам дали наистина мислиш така — каза Мишел. — Дотук грандиозните ми теории не донесоха резултат.
— Ако откриеш отговора на този въпрос, вече няма да се съмнявам.
Тя се качи в джипа.
— Между другото, имаш ли пистолет?
Кинг поклати глава.
— Така и не ми го върнаха.
Тя извади пистолета си от кобура и му го подаде.
— Дръж. Ако бях на твое място, щях да спя с него.
— Ами ти?
— Агентите от тайните служби винаги имат резервно оръжие. Знаеш го.
Двайсет минути след като Мишел си тръгна, Кинг се качи в лексуса и потегли към адвокатската си кантора. От години ходеше там по пет дни седмично, докато не откриха мъртвия Хауард Дженингс върху килима. Сега мястото му се струваше като чуждо, все едно влиза за пръв път. Беше студено и тъмно. Той включи лампите и отоплението, после огледа познатата обстановка. Тя бе реалното доказателство, че е успял да се измъкне от бездната след убийството на Ритър. И все пак, докато гледаше изящната картина на стената, плъзгаше длан по фината махагонова ламперия, съзерцаваше реда и покоя в кантората, които не отстъпваха на онези в хубавата му къща, той не изпита обичайното чувство на безметежност и успех в живота. По-скоро усещаше някаква пустота. Какво бе казала Мишел? Че домът му е студен и безжизнен? Че може би някога не е било така. Толкова ли се бе променил? Е, каза си той, бях принуден. Навлезеш ли в коварните завои на живота, или се приспособяваш, или сядаш край пътя и потъваш в самосъжаление.