Отново бе застудяло, затова тя наслага в камината дърва и подпалки, добави смачкан вестник и драсна клечка кибрит. Поръча по телефона да й донесат от кухнята горещ чай и храна. След онова, което бе сполетяло Джоун при доставката на вечерята, Мишел внимателно наблюдаваше кой идва в стаята и държеше ръка на пистолета си, докато човекът излезе. Стаята беше голяма и обзаведена красиво, но доста пищно, което би предизвикало усмивката на Томас Джефърсън. Пращящият огън носеше спокойствие и комфорт; общо взето, мястото беше уютно. Но въпреки удобствата високата цена на стаята би я накарала да се изнесе още сега, ако службите не бяха предложили да поемат разходите й поне за няколко дни. Мишел не се съмняваше, че в замяна очакват солидна отплата, или по-точно решение на тази опасна и влудяващо сложна загадка. И явно знаеха, че досега тя — заедно с Кинг — е помогнала за откриването на повечето многообещаващи линии на разследване. Но не бе толкова наивна, та да не осъзнава, че като плащат сметките й, службите си осигуряват удобен начин да я държат под око.
Тя седна на пода с кръстосани крака, включи компютъра към свръхмодерния на вид телефонен извод в стената зад писалището, несполучлива имитация на някакъв старинен стил, и се зае с твърде необичайното запитване на Кинг. Както бе предсказала, отговорът не се намери в базата данни на тайните служби. Тя започна да звъни на колеги от службите. От петия опит откри един, който можеше да помогне. Мишел му съобщи сведението, което бе получила от Кинг.
— Да, по дяволите — каза агентът. — Знам, защото братовчед ми беше в същия проклет лагер за военнопленници и се върна жив скелет.
Мишел му благодари и затвори. Веднага след това набра номера на Кинг, който този път си беше у дома.
— Е, добре — каза тя, като едва удържаше смеха си, — първо искам да ме признаеш за най-великия детектив след Джейн Марпъл.
— Мис Марпъл? — отвърна той. — Очаквах да кажеш Холмс или Еркюл Поаро.
— За мъже и тях си ги бива, но Джейн е несравнима.
— Добре, смятай се за провъзгласена, хитруша такава. С какво разполагаш?
— Ти беше прав. Името, което ми даде, е на селото, където са го държали в плен и от което е избягал. Сега ще ми кажеш ли какво става? Откъде взе това име?
Кинг се поколеба, но после каза:
— Беше надраскано върху стената на килията в онзи бункер в Тенеси.
— Боже мой, Шон, дали това означава каквото си мисля?
— Имаше и римско две, надраскано след името. Изглежда логично. Там е бил вторият му военнопленнически лагер; предполагам, че така е виждал нещата. Първо Виетнам, после Тенеси.
— Значи Боб Скот е бил затворник в онази килия и е оставил надписа, за да подскаже това?
— Може би. Не забравяй, Мишел, може и да се окаже заблуда — следа, към която ни насочват нарочно.
— Прекалено е мъглява.
— Вярно. А има и още нещо.
— Какво? — бързо попита Мишел.
— Бележката до „сър Кингман“, закачена върху трупа на Сюзан Уайтхед.
— Не вярваш, че Скот може да я е написан? Защо?
— По много причини, но все още не съм съвсем сигурен.
— Но ако допуснем, че Скот не е замесен, кой друг може да бъде, по дяволите?
— Работя по въпроса.
— С какво си се заел?
— Направих някои юридически справки в библиотеката на Вирджинския университет.
— Намери ли каквото търсеше?
— Да.
— А ще осведомиш ли и мен?
— Засега не. Трябва да го обмисля още малко. Но благодаря, че провери онази информация. Скоро пак ще си поговорим… мис Марпъл.
Той прекъсна разговора и Мишел остави телефона, не твърде доволна от поредния му отказ да й се довери.
— Помагаш му да се измъкне и се надяваш на малко доверие, ама неее — оплака се тя на празната стая.
Хвърли още дърва в огъня и продължи да се рови из досиетата и записките на Джоун.
Беше малко смущаващо да чете личните й коментари по случая, като се има предвид, че можеше да е мъртва. Но Мишел трябваше да признае, че Джоун е водила безупречни записки за разследването. Докато ги преглеждаше, тя оцени още по-високо детективските умения и професионализма на Джоун Дилинджър. Спомни си какво й бе казал Кинг за бележката, която Джоун получила сутринта, когато бяха убили Ритър. Колко ли виновна се бе чувствала през всички тези години, виждайки как мъжът, когото обича, унищожава собствената си кариера, докато нейната лети стремглаво нагоре? И все пак докъде стигаше обичта й, щом бе решила да премълчи, избирайки кариерата пред чувствата си към Шон Кинг? И как ли се бе чувствал самият Кинг?