Нова експлозия разтърси сградата и тя скочи от предната веранда броени секунди преди всичко да рухне. Ударната вълна на втория взрив я подметна във въздуха и тежкото падане я остави без дъх. Чуваше как наоколо се сипят всевъзможни останки като минохвъргачен огън. Остана да лежи на земята с наранена глава, изгорени от отровния пушек дробове, контузени и насинени ръце и крака. Когато се опомни, навсякъде виеха сирени. Един мъж със защитно облекло приклекна до нея, даде и кислород и я попита дали е добре.
Тя нямаше сили да отговори. Нови коли и камиони се задаваха по алеята и доброволни пожарни екипи атакуваха огнения ад. Пред очите й последните останки от къщата на Шон Кинг се сгромолясаха навътре. Остана да стърчи само каменният комин. С този последен образ Мишел потъна в забрава.
Когато се свести, трябваха й няколко минути, за да осъзнае, че лежи в болнично легло. До нея стоеше мъж с чаша в ръка и лицето му изразяваше безкрайно облекчение.
— Дявол да го вземе, едва не те изтървахме — възкликна Джефърсън Паркс. — Пожарникарите казаха, че само на половин педя от главата ти лежала стоманена греда от къщата, тежка към петстотин килограма.
Тя се опита да седне, но той сложи ръка върху рамото й и я бутна назад.
— По-кротко, ако обичаш. Направо си смазана. След такова нещо не можеш веднага да хукнеш на танци.
Тя се огледа трескаво.
— Шон, къде е Шон? — Паркс не отговори веднага и Мишел усети как в очите й напират сълзи. — Моля те, Джефърсън, моля те, не ми казвай…
Гласът й секна.
— Нищо не мога да ти кажа, защото не знам. Никой не знае. Не откриха тела, Мишел. Никаква следа, че Шон изобщо е бил там. Но все още не са приключили с претърсването. Пожарът… ами пожарът е бил жесток, имало е и газова експлозия. Всъщност се опитвам да ти кажа, че може да няма кой знае какво за намиране.
— Снощи му позвъних, но той не отговори. Може да не си е бил у дома.
— Или вече всичко е било разрушено.
— Не, чух експлозията, докато карах към къщата.
Паркс придърпа стол до леглото и седна.
— Добре, кажи ми точно как стана.
Тя разказа с всички подробности, които успя да изрови от паметта си. После си спомни какво стана преди това — събитието, което досега бе тънало в сянката на последвалата катастрофа.
— Снощи някой се опита да ме убие в мотела, точно преди да потегля към Шон. Стреляха по леглото ми през прозореца. За щастие аз бях заспала на дивана.
Лицето на Паркс пламна.
— По дяволите, защо не ми позвъни снощи? Не, вместо това хукваш към сграда, която ще гръмне. Толкова ли ти се умира?
Мишел се облегна назад и взе да опипва ръба на чаршафа. Главата я болеше и за пръв път забеляза, че ръцете й са бинтовани.
— Имам ли изгаряния? — попита тя с немощен глас.
— Не, само порязвания и синини, но всичко ще се оправи. Виж, за главата ти не гарантирам. Сигурно ще продължиш да вършиш глупости, докато някой ден късметът ти изневери и я загубиш.
— Просто исках да се уверя, че Шон е добре. Мислех си, че щом са нападнали мен, значи ще се насочат и към него. И бях права. Онази експлозия не е случайна, нали?
— Не. Намериха използваното устройство. Било е много добре изпипано. И монтирано точно до газовите тръби в мазето. Цялата къща хвръкнала във въздуха.
— Но защо? Особено ако Шон не е бил там?
— Бих искал да ти отговоря, но не мога.
— Пратил ли си хора да го търсят?
— Всички, за които се сетихме. ФБР, федералните шерифи, тайните служби, щатската полиция на Вирджиния, местните полицаи; засега никакъв резултат.
— Нещо друго? Някакви вести за Джоун? Не открихте ли следи?
— Не — унило призна Паркс. — Нищо.
— Е, тогава излизам оттук и се хващам на работа.
Тя отново понечи да стане.
— Не, ще лежиш тук и ще си почиваш.
— Искаш от мен невъзможното! — гневно възкликна тя.
— Не, искам разумното. Изскочиш ли оттук бинтована и замаяна, току-виж, си припаднала в колата. Най-много да претрепеш и себе си, и още някой нещастник. Не виждам с какво ще ни помогне това. И не забравяй, попадаш за втори път в болница само за няколко дни. Третия път може да идеш направо в моргата.