— Татко, ти си върхът. Обичам те.
— Е, не би било зле да отскачаш по-често насам. Майка ти пита за теб — бързо добави той.
— Дадено. Приключа ли с тази история, незабавно потеглям към къщи.
Тя набра номера, който бе получила от баща си. Беше телефонът на адвокатската фирма, уредила продажбата на имота в Тенеси. Баща й вече бе разговарял с адвоката, за да го предупреди, че Мишел ще се обади.
— Не познавам баща ви, но съм чувал от общи познати чудесни неща за него — каза адвокатът. — И тъй, доколкото разбрах, става дума за продажба на терен.
— Точно така. Ако не греша, вие сте уредили някой си Робърт Скот да закупи този имот от наследниците на собственика.
— Да, баща ви спомена за това. Извадих папката с документите. Купувачът е Робърт Скот. Плати в брой; всъщност сумата не беше чак толкова голяма. Имотът представлява просто една стара хижа и макар че прилежащият терен е доста голям, наоколо няма нищо друго освен гори и възвишения.
— Доколкото чух, предишният собственик не е знаел, че в имота му има бункер.
— Баща ви ми каза за бункера. Признавам, че и аз не знаех. Не се споменава никъде. А и нямах повод да подозирам за съществуването му. Иначе сигурно щях да се обърна към армията. Наистина не знам. Нали разбирате — какво да прави човек с един бункер?
— Правили ли сте оглед на имота?
— Не.
— Аз бях там. В бункера се влиза през врата в мазето.
— Невъзможно!
— Защо?
— Няма мазе. Ето, пред мен са плановете на хижата.
— Е, по времето на предишния ви клиент може и да не е имало, но сега има. Може би онзи Боб Скот е разбрал за бункера и е изкопал мазе, за да си осигури достъп до него.
— Предполагам, че е възможно. Прегледах по-старите документи и открих, че след армията са се сменили множество собственици. Всъщност когато теренът е бил армейски, нямало никаква хижа. Построил я един от собствениците.
— Случайно да имате снимки на Боб Скот? Много е важно — добави тя.
— Е, обикновено правим копие от шофьорската книжка на клиента, когато приключваме сделката. Нали разбирате, за да проверим самоличността, тъй като се подписват официални документи.
Мишел едва не подскочи от вълнение.
— Може ли да ми изпратите снимката по факса още сега?
— Не, не мога.
— Но това не е секретна информация.
— Не е там работата. — Адвокатът въздъхна. — Вижте, когато тази сутрин разгърнах папката, беше ми за пръв път, откакто приключихме сделката. И… не открих копието от шофьорската книжка на мистър Скот.
— Може би сте пропуснали да направите копие.
— Секретарката ми работи с мен от трийсет години и досега не е пропуснала нито веднъж.
— Значи може би някой е извадил копието от папката.
— Не знам какво да мисля. Просто го няма.
— Помните ли как изглеждаше Боб Скот?
— Честно казано, видях го само веднъж, и то за няколко минути, когато приключвахме сделката. А през мен всяка година минават стотици подобни сделки.
— Все пак бихте ли се опитали да си припомните и да ми го опишете?
Адвокатът се постара, но не успя да помогне много. Мишел му благодари и затвори.
Описанието, с което разполагаше, бе твърде неясно, за да разбере дали човекът е Боб Скот. Пък и за осем години хората могат да се променят много, особено изпадналите в немилост като Скот. А Мишел нямаше представа как изглежда Денби. Господи, обикаляше в кръг. Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои. С паника нямаше да помогне на Шон.
След като не успя да напредне по нито една от линиите на разследването, тя се замисли за нишката на Кинг. Той казваше, че работи над нещо — нещо, изискващо допълнително проучване. Какво точно каза? Че е ходил някъде. Тя отчаяно напрегна уморения си ум, опитвайки се да открие спомена.
И внезапно се сети. Грабна ключовете и се втурна към джипа.
68
Мишел влезе в правната библиотека на Вирджинския университет и се приближи до бюрото на библиотекарката. Оказа се, че жената не е същата, която бе помогнала на Кинг, но след като разбра за какво става дума, насочи Мишел към друга библиотекарка.
Мишел показа значката от тайните служби и каза на жената, че трябва да види какво е проучвал Шон Кинг.
— Чух по новините, че къщата му изгоряла. Той добре ли е? Нищо не казаха за него.