— Когато с бивш агент се случи нещо необичайно и предстои сериозно криминално разследване, всички проявяват интерес.
— И те пратиха да ме видиш?
— Вече мога и сама да се пращам където искам.
— Значи е неофициално посещение? Или си дошла тук да шпионираш за службите?
— Бих го определила като неофициално. Искам да чуя как стоят нещата от твоя гледна точка.
Кинг държеше чашата между дланите си, потискайки желанието да замери Джоун с нея.
— Нямам гледна точка. Човекът работеше за мен отскоро. Убиха го. Днес открих, че бил включен в Програмата за защита на свидетели. Не знам кой го е убил. Точка.
Вместо да отговори, Джоун мълчаливо се загледа в огъня. Накрая стана, пристъпи към камината, коленичи и плъзна ръка по каменната зидария.
— Значи освен дърводелец си и зидар?
— Не, наех майстор. Знам докъде ми стигат възможностите.
— Приятно е да го чуя. Повечето мъже, които познавам, не биха си признали подобно нещо.
— Благодаря. Но все пак искам да знам защо си тук.
— Не е свързано със службите, а само с нас двамата.
— Няма никакво „нас двамата“.
— Е, някога имаше. И бих искала да се надявам, че на мое място ти би сторил същото — ако чуеш, че там, където работя, е убит човек от Програмата за защита на свидетели и отново почват да разнищват миналото ми, ще дойдеш да видиш как я карам.
— Мисля, че грешиш в това отношение.
— Е, затова дойдох. Исках да видя дали си добре.
— Радвам се, че отчаяното ми положение ти дава тази чудесна възможност да демонстрираш своята състрадателност.
— Сарказмът не ти подхожда, Шон.
— Късно е, а до Вашингтон има много път.
— Прав си. Пътят е много дълъг. — Джоун помълча и добави: — Струва ми се, че имаш доста свободни стаи. — Тя стана, пристъпи към Кинг, седна в застрашителна близост до него и плъзна възхитен поглед по едрата му фигура. — Изглеждаш в отлична форма. Спокойно би могъл да постъпиш в екипа на ФБР за освобождаване на заложници.
Той поклати глава.
— Стар съм вече за тия истории. Имам проблеми с коленете, контузено рамо и тъй нататък.
Тя въздъхна, загледа се настрани и намести зад ухото си един непокорен кичур.
— Наскоро навърших четирийсет.
— По-лошо щеше да е, ако не ги беше навършила. Какво толкова, не е краят на света.
— Ако бях мъж, и аз щях така да говоря. Не е много весело да си стара мома на четирийсет години.
— Изглеждаш великолепно. Все едно дали си на трийсет или на четирийсет. Освен това тепърва ти предстои кариера.
— Не вярвах да издържа толкова дълго.
— Все пак издържа по-дълго от мен.
Тя остави чашата си и се обърна към него.
— А не трябваше.
Настана неловко мълчание.
— Беше преди години — каза накрая Кинг. — Минали работи.
— Явно не са. Виждам как ме гледаш.
— А ти какво очакваше?
Тя допи виното си на една глътка.
— Изобщо нямаш представа колко трудно ми беше да дойда тук. Поне на десет пъти размислях. Трябваше ми около час, за да реша как да се облека. Изхабих повече нерви, отколкото ако бях охрана на президентска церемония за встъпване в длъжност.
Кинг за пръв път я чуваше да говори така. Тя винаги се държеше извънредно самоуверено. Задяваше се с момчетата, сякаш беше не просто част от компанията, а неин всепризнат лидер.
— Съжалявам, Шон. Не помня дали успях някога да ти се извиня.
— В крайна сметка вината беше моя. Случаят е приключен.
— Много мило от твоя страна.
— Просто не разполагам с излишно време или енергия, за да се сърдя на когото и да било. За мен не е чак толкова важно.
Джоун се изправи, сложи си обувките и наметна якето.
— Имаш право, късно е и трябва да си тръгвам. Съжалявам, че смутих за малко твоя чудесен живот. Приеми извиненията ми, задето бях толкова загрижена за теб, та дойдох да видя как я караш.
Докато Джоун крачеше към вратата, Кинг понечи да заговори, поколеба се и накрая въздъхна примирено.
— Твърде много пи, за да караш нощем по тия провинциални пътища. Гостната е на горния етаж вдясно. Има отделна баня, в шкафа ще намериш пижами, а който стане пръв, ще свари кафе.
Тя се завъртя.
— Сериозно ли говориш? Не си длъжен да ме каниш.
— Повярвай ми, знам много добре. Не бива да те каня. Е, хайде, утре сутрин пак ще се видим.