— Мислите, че съм застрелял Хауард Дженингс в кантората, и то със собствения си служебен пистолет? И по каква причина? За ваше удобство, или защото съм твърде стиснат, за да похарча пари за друг пистолет?
— Просто елиминираме възможностите — отговори любезно човекът. — Знаете процедурата. Нали сте агент от тайните служби и тъй нататък.
— Бях. Бях агент от тайните служби. — Кинг се завъртя. — Отивам да донеса пистолета.
Едрият мъж го хвана за рамото.
— Не. Само им покажете къде е.
— Значи да ги пусна в дома си, та безпрепятствено да съберат улики за обвинение срещу мен?
— Невинен човек няма какво да крие — възрази шерифът. — Освен това те няма да надничат където не трябва, честна дума.
Един от агентите последва Кинг в къщата. Докато вървяха по коридора, агентът огледа с изненада бъркотията в кухнята.
— Кучето ми е малко буйно — обясни Кинг.
Човекът кимна.
— Аз имам черен лабрадор, казва се Тригър. А вашето?
— Женски питбул на име Джоун.
Минаха във всекидневната, където Кинг отвори сейфа и после кимна на агента да провери съдържанието. Онзи прибра пистолета в найлонов плик, даде му разписка и двамата отново излязоха навън.
— Съжалявам, Шон — каза Тод. — Знам, че всичко е пълна глупост.
Но Кинг отбеляза, че добрият полицейски началник не изглежда особено убеден.
Докато колите на посетителите потегляха, Джоун слезе по стълбището, вече напълно облечена.
— Какво искаха?
— Събират дарения за бала на полицаите.
— Аха. Да не си заподозрян?
— Взеха ми пистолета.
— Но имаш алиби, нали?
— Бях дежурен из района. Никого не видях и никой не ме е видял.
— Жалко, че не дойдох по-рано. Ако си беше изиграл картите както трябва, можех да ти осигуря страхотно алиби. — Тя вдигна дясната си ръка и положи другата върху въображаема Библия. — Ваша светлост, Шон Кинг е невинен, тъй като по време на въпросното убийство същият беше натиснал свидетелката върху кухненската маса.
— Мечтай си.
— Мечтала съм. Но мисля, че дойдох твърде късно.
— Джоун, ще те помоля за една услуга. Пръждосвай се от дома ми.
Тя отстъпи назад и се вгледа в очите му.
— Не се тревожиш сериозно, нали? Данните от балистичната експертиза няма да съвпаднат и край.
— Така ли смяташ?
— Предполагам, че по време на дежурството си носил служебния пистолет.
— Естествено, че го носех. Прашката ми се счупи.
— Пак шеги. Винаги пускаш тъпи шеги, когато си нервен.
— Един човек е мъртъв, Джоун, убит е в кантората ми. Не е особено весело.
— Не виждам какво общо може да има твоят пистолет, освен ако ти си го убил. — Тъй като Кинг не отговори, тя добави: — Има ли нещо, което не си казал на полицията?
— Не съм убил Дженингс, ако това имаш предвид.
— Нямам това предвид. Твърде добре те познавам.
— Е, хората се променят. Наистина.
Джоун взе чантата си.
— Ще имаш ли нещо против, ако някой ден отново те посетя? Обещавам да бъда кротка — бързо добави тя и хвърли поглед към кухненската маса.
— Защо го направи? — попита Кинг.
— Преди осем години загубих нещо важно за мен. Тази сутрин се опитах да си го върна по начин, който се оказа безнадеждно глупав.
— Какъв смисъл има пак да се виждаме?
— Наистина искам да те попитам нещо.
— Питай тогава.
— Не сега. Друг път. Ще ти се обаждам.
След като Джоун си тръгна, Кинг се зае да разчисти кухнята. Няколко минути по-късно всичко беше отново спретнато и подредено. Ех, ако можеше да стори същото и с живота си. Но имаше чувството, че още много неща ще се строшат, преди тази история да приключи.
15
Мишел хвана вътрешен полет до Северна Каролина. Тъй като вече нямаше служебна карта и значка, трябваше да предаде пистолета и малкия нож, който носеше винаги, и да си ги вземе след кацането. Нае кола и пътува около час до градчето Боулингтън, разположено на около осемдесет километра от границата с Тенеси, в сянката на Грейт Смоуки Маунтинс. Както скоро откри обаче, от градчето не бе останало почти нищо. В доброто старо време цялата област разчитала на текстилната промишленост, обясни й един кореняк на бензиностанцията, където спря за малко.