Джон Бруно се бореше за поста президент на Съединените щати и нямаше абсолютно никакъв шанс да спечели. Доста младолик за своите петдесет и шест години, той беше независим кандидат, успял да се включи в щатските листи с подкрепата на малък, но гръмогласен процент избиратели, отегчени от всичко общоприето. По този начин получи охрана от тайните служби, макар и не чак толкова засилена, колкото на по-перспективните кандидати. Мишел Максуел имаше задачата да го опази жив до изборите и броеше с нетърпение всеки изминал ден.
Като бивш твърдолинеен прокурор Бруно си бе създал безброй врагове, а от тях много малко бяха все още зад решетките. Политическата му платформа беше съвсем проста. Свеждаше се до искането правителството да спре да тормози обикновените хора и да остави властта в ръцете на свободната инициатива. Колкото до бедните, слабите и онези, които нямат сили да се преборят с неограничената конкуренция… е, при всички други животински ридове слабите загиват, а силните надделяват, тъй че защо при нас да е другояче? Тъкмо заради тези си убеждения нямаше шанс да спечели. Макар че обичаха дръзките политици, американците не изгаряха от желание да гласуват за ръководители, лишени от състрадание към унижените и оскърбените, които всеки момент можеха да се превърнат в мнозинство.
Неприятностите започнаха, когато Бруно влезе в стаята, следван от шефа на предизборния щаб, двама сътрудници, Мишел и трима от нейните хора. Вдовицата, седнала пред ковчега на своя съпруг, рязко вдигна глава. Макар че беше с воал и лицето й не се виждаше, Мишел предположи, че по него е изписана изненада от нашествието на цяла тълпа досадници в това свято място. Старицата стана и разтреперана се отдръпна в ъгъла.
Кандидатът се завъртя към Мишел.
— Той беше мой скъп приятел — отсече Бруно — и няма да се перча пред него с цяла армия. Вън! — грубо добави той.
— Ще остана — отвърна тя също тъй остро. — Само аз.
Той поклати глава. Вече неведнъж бяха имали подобни сблъсъци. Знаеше, че кандидатурата му е безнадеждно начинание и това го караше да се старае още по-упорито. Ритъмът беше убийствен, организирането на охрана — същински кошмар.
— Не, това тук е лично посещение! — изръмжа Бруно. Озърна се към треперещата жена в ъгъла. — Боже мой, изплашихте я до смърт. Отвратително.
Мишел продължаваше да упорства. Той отново отказа и изведе всички навън, като не спираше да ги навиква. Какво, по дяволите, можело да му се случи в едно погребално бюро? Да не би осемдесетгодишната вдовица да го нападне? Или мъртвецът да оживее? Мишел усещаше кое го дразни най-много — че заради нея губи от ценното време за кампанията си. Вярно, не тя предложи идеята да дойдат тук. Бруно обаче не бе в настроение да изслуша напомнянето.
Този човек нямаше никакъв шанс да спечели, а се държеше, сякаш вече е в Белия дом. Естествено, когато дойдеха изборите, всички гласоподаватели, включително и Мишел, щяха да му натрият носа.
Като компромис Мишел измоли две минути, за да претърси стаята. Бруно прие и нейните хора незабавно се заеха със задачата, докато тя мълчаливо кипеше от гняв и си повтаряше, че трябва да си пази патроните за по-важни сблъсъци.
След 120 секунди агентите излязоха и докладваха, че всичко е наред. Само една врата. Няма прозорци. Вътре са само старицата и покойникът. Положението беше добро. Не идеално, но задоволително. Мишел кимна на кандидата. Бруно можеше да се сбогува с покойника насаме и после щяха да продължат по маршрута.
След като влезе в стаята, Бруно затвори вратата и пристъпи към отворения ковчег. До стената в дъното имаше още един ковчег — също отворен, но празен. Ковчегът на покойника бе положен върху издигната платформа с бяла драперия, край която бяха наредени високи до кръста красиви букети. Бруно се поклони пред безжизненото тяло и прошепна:
— Сбогом, Бил.
После се завъртя към вдовицата, която отново бе седнала на стола. Коленичи пред нея и нежно стисна ръката й.
— Толкова съжалявам, Милдред, толкова съжалявам. Той беше добър човек.
Опечалената вдигна очи към него иззад воала, усмихна се, сетне отново наведе глава. Изражението на Бруно се промени, докато той оглеждаше наоколо, макар че единственият човек в стаята освен тях не бе в състояние да ги чуе.