— Право да ти кажа, не знам.
— О, мислех си, че работите заедно с нея.
— Да, докато не напусна.
— Напусна ли? Имаш предвид бюрото във Вашингтон?
— Не, службите.
Кинг едва не изтърва телефона.
— Джоун вече не работи в тайните служби, така ли?
— Напусна преди около година. Зае се с частна охранително-консултантска дейност. Доколкото чух, рине парите си с лопата. И сигурно ги харчи до последния цент. Нали знаеш, Джоун обича да живее нашироко.
— Знаеш ли й телефона?
Докато Кинг записваше номера, приятелят му продължи:
— Сигурно си чувал за нашите неприятности. Наистина лоша работа. А Максуел много я биваше — имаше енергия за цяла електроцентрала.
— Гледах я по телевизията. Май ми намирисва на изкупителна жертва, прав ли съм? Станах специалист по тези неща.
— В сравнение с нейния гаф твоето е цветя и рози. Максуел допусна огромна тактическа грешка. Ти беше само един от охраната, а тя — шеф на целия екип.
— Я стига, колко пъти сме стояли пред затворена спалня, докато човекът вътре се чука с чужда жена? Не помня също така да сме претърсвали дамите за оръжие. Нито пък да сме настоявали да висим край леглото и да наблюдаваме.
— Но не се е случвало нищо.
— Чист късмет.
— Добре, дай да сменим темата. Трябва да внимавам за кръвното си. Е, ще се обадиш ли на Джоун?
— О, имам чувството, че много скоро ще я видя.
18
Мишел отново се вмъкна в хотел „Феърмаунт“ и тръгна право към канцеларията. Кинг бе отседнал в стая 304. Лорета Болдуин бе намекнала, че не е нужно да се търси много надалече, затова Мишел провери кой е заемал номер 302. Спомняше си, че между двете стаи има междинна врата.
— По дяволите — промърмори тя, когато видя името върху регистрационната карта.
В стая 302 бе нощувала някоя си Дж. Дилинджър. Възможно ли бе да е Джоун Дилинджър? Мишел я познаваше от две-три кратки срещи. Издигнала се в службите по-високо от почти всяка друга жена, тя изведнъж бе напуснала. Мишел си спомняше, че дамата я стресна, а това й се случваше много рядко. Носеше й се славата, че било по-издръжлива на напрежение, по-упорита и по-храбра от когото и да било в службите, независимо мъж или жена. Адски амбициозна, тя бе напуснала държавната работа, за да се заеме с доходна частна охранителна дейност. Но докато още работеше в службите, тя бе пример и вдъхновение за Мишел.
И все пак дали Джоун Дилиндъжър бе второто диво животно, за което намекваше Лорета Болдуин? Дали желязната дама, на която някога се възхищаваше Мишел, беше същата жена, чиито черни дантелени бикини се бяха озовали върху полилея? Дали през онзи ден Кинг не е бил просто физически изтощен след една нощ с Джоун Дилинджър, толкова страстна, че чак бельото й се би разхвърчало из въздуха? Мишел твърдо смяташе, че трябва да е била Джоун, защото също като Кинг бе записала в хотелския формуляр адреса на тайните служби във Вашингтон.
Тя прибра двете адресни карти в чантата си и отиде в залата „Джаксън Стената“. Там огледа вратата, през която Лорета Болдуин бе наблюдавала първото убийство по време на кандидат-президентска кампания за последните трийсет години. Застана на мястото на камериерката и затвори вратата. Отново стана толкова тихо, че чуваше развълнуваните удари на сърцето си.
Щом напусна залата и се върна във фоайето, това чувство изчезна. Завърнаха се нормалните звуци, вече не чуваше сърцебиенето си. Започваше да се чуди дали из залата не витае дух — например духът на крайно раздразнения Клайд Ритър. Тя тръгна по коридора и откри килера там, където Лорета твърдеше, че се е крила. Беше доста голям, с лавици по трите стени.
Мишел се изкачи по стълбището до третия етаж, като въртеше лъча на фенерчето в широка дъга. Стигна до стая 302 и влезе. Опита се да си представи как Джоун Дилинджър почуква тихичко на вратата и Кинг й отваря. Може би след няколко питиета и малко служебни клюки бикините на Джоун бяха излетели към полилея, за да създадат най-подходящото осветление за последвалата сцена.
Тя излезе в коридора и тръгна обратно към стълбището. Спря и огледа големия улей за изхвърляне на боклук, прикрепен за един от прозорците. Явно някой се бе захванал да разчисти, но така и не бе приключил. Мишел се приведе през прозореца и изчака очите й да привикнат с дневната светлина. Долу улеят свършваше в голям контейнер за смет, пълен с остатъци от матраци, завеси и парчета мокет. Всичко изглеждаше безнадеждно прогнило.