Върна се на партера и спря. Стълбището продължаваше надолу към мазето. Там едва ли имаше нещо интересно, а и както поучават евтините филми на ужасите, човек не бива никога, никога да рискува да слезе в мазето. Е, освен ако става дума за въоръжен агент от тайните служби. Тя извади пистолета и тръгна надолу. Тук мокетът беше прокъсан и въздухът миришеше на плесен и гнило. Внезапно Мишел спря и се върна назад. Отвори една малка вратичка и светна с фенерчето. Зад нея имаше голям сервизен асансьор. Не можеше да прецени дали свързва и осемте етажа, или не. Вече бе разбрала, че „Феърмаунт“ е много стар хотел и това можеше да е пътят, по който бяха превозвали бельото и други обемисти товари. На стената до вратичката имаше бутони за включване и изключване, значи асансьорът работеше с електричество, което отдавна беше прекъснато. В шахтата обаче имаше макари и въжета, навярно използвани като резервна система при спиране на тока.
Тя продължи по коридора, докато достигна непроходима стена от отпадъци, паднали от горния етаж. Сградата се разпадаше в пълния смисъл на думата. Ако не побързаха да я разрушат, щеше сама да се срути.
Обзе я копнеж за чист въздух и слънце. Тя изтича нагоре по стълбището. Ненадейно в очите й нахлу светлина. И в същия миг до ухото й отекна глас:
— Не мърдай. Хотелска охрана. Въоръжен съм и ще стрелям без колебание.
Мишел вдигна високо пистолета и фенерчето.
— Аз съм агент от тайните служби.
Изрече тези думи автоматично, преди да се сети, че вече няма нито значка, нито служебна карта.
— Тайните служби? Да бе, а пък аз съм министър на правосъдието.
— Може ли да не ми светите в очите? — помоли тя.
— Остави пистолета на пода — нареди гласът. — Бавно и без резки движения.
— Добре, правя го — каза Мишел. — Само внимавайте да не дръпнете случайно спусъка.
Когато се изправи, фенерчето вече не светеше в очите й.
— Какво търсите тук? Това е частна собственост.
— Тъй ли? — попита невинно тя.
— Пише го на табелите по оградата, госпожице.
— Е, сигурно съм минала от друго място.
— Какво търсят тук тайните служби? Между другото, имате ли нещо, с което да докажете, че наистина работите за тях?
— Може ли първо да излезем на светло? От около шест часа се ровя из тия подземия като пещерняк.
— Добре, но не посягайте към пистолета си. Аз ще го взема.
Излязоха навън, където Мишел успя да огледа по-добре непознатия. Беше на средна възраст, с къса прошарена коса, среден на ръст и мускулест, облечен в униформата на пазач. Без да я изпуска от поглед, той пъхна пистолета й под колана си и извади радиостанция.
— Добре, щяхте да ми покажете значката си. Но дори и да сте от тайните служби, пак нямате работа тук.
— Помните ли как преди около осем години в този хотел убиха един политик на име Клайд Ритър?
— Да помня ли? Госпожице, през целия си живот не съм мърдал оттук. Това е единственото вълнуващо събитие в тая затънтена дупка.
— Е, аз дойдох да проверя случая. Сравнително отскоро съм в службите и това е един от сценариите, които изучаваме в подготвителния център — как да избягваме подобни грешки, разбира се. Просто ми стана интересно и реших да видя хотела с очите си. Дойдох чак от Вашингтон и видях, че е затворен, но реших, че нищо няма да стане, ако надникна.
— Да, разбирам. А значката?
Мишел се замисли за миг. Докато вдигаше ръка да докосне брадичката си, дланта й попътно се плъзна по късче метал. Тя свали от ревера си малката значка с емблемата на тайните служби и я протегна напред. Тези значки служеха само за да могат агентите да се разпознават. За избягване на фалшификации цветовете постоянно се сменяха. За Мишел значката бе станала тъй обичайна, че дори отстранена от служба, тя си я слагаше всяка сутрин.
Пазачът пое значката, вгледа се и я върна.
— Оставих документите си и служебната карта в мотела, където съм отседнала — обясни Мишел.
— Добре, май всичко е наред. Определено не приличате на оная измет, дето се вмъква в изоставени хотели. — Човекът понечи да й върне пистолета, но не довърши жеста. — Ще може ли първо да си отворите чантата?
— Защо?
— Много ясно, за да надникна вътре.
Тя много неохотно му подаде чантата си. Докато пазачът разглеждаше съдържанието, Мишел попита:
— Кой е сегашният собственик?