Ковчег на две крачки от нея? Тя се озърна към дългия правоъгълен сандък с меден цвят. Вече бяха повикали управителя на погребалното бюро. Сега той изглеждаше доста по-блед, отколкото изискваше професията му. Мишел го попита дали тялото наистина е било на Бил Мартин. Да, отговори човекът.
— И сте сигурен, че жената тук беше вдовицата на Мартин?
— Коя жена по-точно? — попита той.
— В тази стая седеше жена, облечена в черно и с воал на лицето.
— Нямам представа дали е била мисис Мартин. Не съм я видял да влиза.
— Нужен ми е домашният номер на мисис Мартин. И никой от работещите тук не бива да напуска, докато не дойдат от ФБР да разследват случая. Разбрахте ли?
Колкото и невероятно да бе, човекът пребледня още повече.
— ФБР?
Мишел го отпрати, после погледът й падна върху ковчега и пода отпред. Тя се наведе и вдигна разсипаните листенца от рози. Когато приклекна, очите й се изравниха със завесата около ковчега. Тя посегна над цветята и внимателно дръпна плата, зад който се разкри дървена плоскост. Мишел почука по дървото. Подиумът бе кух. Използвайки ръкавици, тя и още един агент вдигнаха първата от дъсчените секции. Разкри се празно пространство, където лесно би могъл да се скрие възрастен мъж. Мишел безмълвно поклати глава. Беше се провалила с гръм и трясък.
Един от агентите пристъпи към нея с някаква малка машинка в торбичка.
— Прилича ми на дигитално записващо устройство — докладва той.
— Така ли са генерирали гласа на Бруно? — попита Мишел.
— Сигурно са записали отнякъде тези негови думи и са използвали откъса, за да ни държат в неведение, докато се измъкнат. Решили са, че фразата „Само минутка“ ще отбие успешно почти всички наши въпроси. Ти обърка плановете им с онези думи за децата на Бруно. Тук някъде сигурно има скрит и безжичен предавател.
Мишел разбра мисълта му.
— Защото би трябвало да ни чуват, за да пуснат записания отговор, когато се обадих.
— Точно така. — Агентът посочи към стената, където бе свалена част от тапицираната облицовка. — Там има врата. Зад стената минава коридор.
— Значи така са се измъкнали. — Мишел му подаде торбичката. — Остави това точно там, откъдето го взе. Не желая от ФБР да ми четат лекции за съхранението на уликите.
— Трябва да е имало борба — каза агентът. — Изненадан съм, че не чухме нищо.
— Как бихме могли, като тая погребална музика гърми навсякъде? — рязко отвърна тя.
Двамата тръгнаха по коридора. Празният ковчег върху количка бе оставен до другия изход, извеждащ зад сградата. Отворената врата водеше към място, закрито с двуметрова тухлена стена от останалите изходи. Върнаха се в стаята за поклонение, повикаха отново управителя и му показаха коридора.
Човекът се обърка.
— Дори не знаех, че има такъв коридор.
— Какво? — възкликна недоверчиво Мишел.
— Работим тук едва от две години. Тогава закриха единственото погребално бюро в областта. Не можехме да използваме същата сграда, защото беше предвидена за събаряне. Тази тук е била какво ли не, преди да стане погребално бюро. Сегашните собственици се задоволиха с минимален ремонт. Всъщност стаите за поклонение останаха почти без промени. Нямах представа, че тук има врата или коридор.
— Е, някой определено е имал представа — грубо го прекъсна Мишел. — Вратата в края на този коридор извежда зад сградата. Ще кажете ли, че и това не ви е известно?
— Тази част от сградата се използва за склад и до нея се стига през вътрешни входове — обясни управителят.
— Видяхте ли днес паркирана кола там?
— Не, но и не съм поглеждал отзад.
— Някой друг да е видял?
— Ще трябва да проверя.
— Не, аз ще проверя.
— Уверявам ви, че фирмата е напълно почтена.
— Имате тайни коридори и изходи, а не знаете нищо за тях? Не се ли тревожите за сигурността?
Управителят я изгледа учудено, после поклати глава.
— Тук не е като в големите градове. Няма сериозни престъпления.
— Е, тази традиция току-що бе нарушена. Имате ли домашния номер на мисис Мартин?
Човекът й даде номера и тя позвъни. Никакъв отговор.
За момент Мишел остана сама насред стаята. Толкова години труд, толкова усилия да се докаже… и сега всичко отиваше на вятъра. Нямаше дори утешението да се е хвърлила пред куршумите на убиеца. Мишел Максуел вече принадлежеше на миналото. Знаеше, че това се отнася и до работата й в тайните служби. С нейната кариера бе свършено.