— Той ще прави презентация, нали?
— Точно така. Рекламно представление. Като малък родителите ви водили ли са ви на „Тапъруеър“ парти? Същото е, само дето най-евтиният пакет е десет милиона долара.
— За толкова пари може да се купи доста „Тапъруеър“.
— Какво искате?
— Да гледам и да слушам. А когато си тръгне, да го последвам.
— Това ли е всичко?
— Няма да правя нищо в дома ви.
— Вече направихте — с онзи отвън.
— Като изключим него.
— Друго?
— Ларсен изпрати човек да ме убие в Бостън. Същия ден негови хора преобърнаха офиса ми и монтираха бръмбари в апартамента ми. Той знае името и лицето ми. Ще бъде по-добре да не се смесвам с гостите ви.
— Съгласна.
— Е, какво можете да направите?
— Предложението е само едно и разполагате с трийсетина секунди.
— Давайте.
— Казах ви, че къщата е под наблюдение.
Тя взе дистанционно и го насочи към широкоекранния телевизор на отсрещната стена. Разходи се из менюто, натисна копче и на екрана се появи картина от салона. Камерата беше скрита някъде високо, така че гледахме надолу към гостите. Звукът беше намален, но можех да различа половин дузина разговори. Хора, дошли тук да се видят със себеподобни, да дегустират вино и да чуят предложението на дявола.
— Можете да гледате оттук — каза тя. — И да напуснете преди него. Излизате, завивате надясно и излизате зад къщата. Терасата вече ви е позната.
— Да.
— Съгласен ли сте?
— Напълно — отвърнах аз. — Остава обаче проблемът с онзи в джакузито.
— Леон ще се погрижи за него — каза тя.
— Ако просто го изритате, той отново ще тръгне по петите ми.
— Леон се е разправял с мародери. Няколко дни човекът на Ларсен няма да прави нищо, освен да гълта аспирин.
— А ако ви натопи на ченгетата?
Тя вървеше към вратата, но спря, преди да отвори.
— Няма — каза. — Никога не го правят.
— Ако за вас няма проблем, и за мен е така.
— Няма да се видим отново, господин Кроу. Така че сбогом.
Тя отвори вратата и излезе. Заключих след нея и се върнах при работната маса. Мередит Майлс пишеше сценариите си, настанена в режисьорски стол от тиково дърво и плат. Придърпах го и седнах, взех пистолета със заглушител и го огледах. Изглеждаше прилично. Добре поддържан и обичан инструмент. Можех да доловя сярната миризма от скорошни изстрели. Бил е използван след последното му почистване. Правилната постъпка беше да го предам на полицията на Лос Анджелис, където да му направят балистична експертиза. Сигурно щяха да го свържат с неразкрити престъпления от едното крайбрежие до другото. Това обаче нямаше да се случи. Имаше голяма вероятност аз да го използвам тази нощ.
Ларсен и майка му се появиха пет минути по-късно. Тя беше същата жена, която бях видял в горичката в Крийксайд, преди да ме проснат в безсъзнание. Висока блондинка с дълга коса, грижливо сплетена на плитка и прибрана на тила й. Като едното нищо можеше да е Клеър или Мадлин, дошла да ни посети от бъдещето. И трите имаха едно и също лице, едни и същи извивки на тялото, една и съща гладка кожа. Тази жена обаче се движеше внимателно. Не с гъвкавата грация на танцьорка, а с походката на болен човек. Тя прекоси помещението и седна в края на едно канапе, отделно от всички. Една сервитьорка я приближи с поднос с чаши вино и се омете също толкова бързо, когато майката на Ларсен я погледна.
Ларсен предприе обратния подход. Той обиколи помещението, като с лекота минаваше от група на група. Разбира се, че щеше да го прави. Беше дал големи обещания, които вървяха със също толкова големи цени. Ако една трета от присъстващите се съгласяха да купят най-евтиния му пакет, щеше да стане с петдесет милиона долара по-богат. Той беше облечен в тъмно сако и черна риза без яка. Русата му коса се спускаше до раменете му. Тялото под сакото изглеждаше здраво и мускулесто. Беше точно такъв, какъвто ми го, беше описал Лари. И с майка си можеха да минат за брат и сестра. Помежду им нямаше видима разлика във възрастта и беше невъзможно да се каже на колко години са.
След като се срещна и ръкува с всеки в помещението, той излезе на празното пространство до майка си и извади телефона си. Гледах го как набира, как вдига телефона към ухото си. И тогава друг телефон завибрира в джоба ми. Не беше на Илайджа, а онзи, който бях взел от човека на Ларсен.
Извадих го и погледнах екрана. Към повикващия номер нямаше име. Ларсен беше инструктирал добре човека си. Не искаше да фигурира в списъка на контактите. Което означаваше, че телефонът, който използваше Ларсен, вероятно е предплатен или регистриран през някаква неразгадаема поредица дружества с ограничена отговорност. Грабнах една от химикалките на Мередит, взех страница от неозаглавен сценарий и си записах номера. Нямаше начин да отговоря, но телефонът ми даваше няколко други опции. Можех да натисна бутон и да изпратя шаблонен текстов отговор.