Съжалявам, в момента не мога да говоря.
Идвам.
Ще се обадя по-късно.
Знаех, че не мога да разговарям с Ларсен, но можех да го подразня малко. Избрах последната възможност, защото ми звучеше не толкова раболепна. Точно в момента бях затънал до гуша в решаването на важен проблем за Ларсен. Нямаше тутакси да изприпкам при него. Бях го разочаровал в Лейтънвил, но всъщност нямах предвид това. Знам, че се обаждаш, шефе, но избирам да не ти обръщам внимание. Ще ти се обадя, когато си поискам. Дотогава си го начукай.
Изключих телефона и го прибрах обратно в джоба си. Междувременно продължавах да гледам телевизионния екран. Ларсен прочете съобщението ми и се вцепени. Наведе се и прошепна нещо в ухото на майка си. После се обърна и се огледа. Мередит Майлс тъкмо се беше появила и бе отишла при една групичка в другата част на салона. Ларсен отиде при нея. Двамата размениха задължителните въздушни целувки. Първо едната страна, после другата. Без абсолютно никакво докосване, но не защото Ларсен не се опита. Не успях да чуя какво й казва — в салона се водеха няколко разговора едновременно.
Но след като той спря да говори, Мередит даде знак на най-близката сервитьорка. Време беше да се махат. Петнайсет секунди по-късно всички униформени в салона се бяха изнесли. Останаха само петнайсет важни клечки от Холивуд, Ларсен и майка му, чиято ледено презрителна физиономия не се беше променила, откакто бе влязла в салона.
Видях как Мередит почука с вилица ръба на чаша шампанско. Възцари се тишина и всички лица се обърнаха към нея.
— Предполагам, че по един или друг начин всички знаем защо сме тук — каза тя. — И мисля, че всички вече се познавате с господин Ларсен. Сервитьорите ги няма, така че, ако искате нещо, ще се наложи да се обслужите сами. Макар че всички сигурно сме изгубили тези умения преди години.
Гостите отговориха с любезен смях.
— И тъй, господин Ларсен — каза тя, обръщайки се към него, — имате думата.
Ларсен бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тънко черно дистанционно. Известно време го съзерцава с наведена глава, после вдигна очи и натисна копче. Неговият човек, който беше дошъл предварително, бе инсталирал оборудване по периметъра на салона и сега устройствата оживяха.
Имаше наклонени под ъгъл огледала, монтирани за черни кутии на тавана. Те започнаха да се въртят и от различни места в помещението дузина лазерни прожектори по стените насочиха лъчите си нагоре. Онова, което последва, си беше чисто фокусничество. Внимателно дирижирано чудо от светлина и интерференция.
Появи се малка звезда, увиснала на четири стъпки над пода. Тя се въртеше бавно, като показваше розовата си корона, пулсираше и ставаше все по-голяма. Събралите се гости отстъпиха назад, за да й освободят място.
— Така сте започнали. Така сме започнали всички — каза Ларсен. — Като една-единствена клетка, която се разделя на две.
Звездата вече беше с размерите на портокал. Тя започна да се свива в средата, сякаш невидими ръце стягаха колан по екватора й. Едното кълбо стана на две, притиснати плътно едно в друго.
— От този момент часовникът е започнал да отброява времето — каза Ларсен. Той се обърна към аудиторията си, като спираше поглед върху всеки, който не се беше втренчил в холограмата. — Отредени са ни толкова и толкова дни живот. Пясъкът в часовника изтича. Ние умираме от момента, в който се раждаме.
Реещите се пред него холографски клетки започнаха да се делят с експоненциално темпо. Постепенно се оформи ембрион. Той се превърна във фетус, а после в новородено. Бебето се спусна на пода. Остана да лежи там голо и треперещо — и остаряващо. Дете, превръщащо се в жена. Точно когато прелестта й достигна разцвета си, тя се превърна в столетница с посивяла набръчкана кожа.
Ларсен натисна копче и презентацията спря. Голата старица лежеше замръзнала на пода. Трептеше. Като скулптура от светлина.
— Това е пътят, по който вървите. Единственият възможен. Не сте го избирали вие. Защото избор няма. В най-добрия случай вие се примирявате с него — да остареете, да се съсухрите, да умрете.
Той отново огледа присъстващите.
— Или не сте толкова примирени? В края на краищата, ето ви тук. Чули сте нещо. Някакъв слух. И едно от най-големите ви желания е да повярвате, че може да има и друг път.