Отворих вратата на кабинета и тихо излязох в коридора. Презентацията в предната част на къщата продължаваше, но не се насочих натам. Тръгнах назад по пътя, по който ми беше казала Мередит. Спрях на терасата до все още затвореното джакузи и си поех дъх. После продължих. Още не бях приключил, но приближавах финала.
34.
Обърнах и поех надолу по склона към портала. По пътя се разминах с паркиран черен „Майбах“. Вече мъртвият ми познат Лари беше описал подобна кола. Дълга и мощна, европейска марка, но без да може да посочи каква точно. Шофьорът беше слязъл и я лъскаше с бял парцал. Колата беше последна в колоната, а Ларсен беше последният пристигнал. Извърнах се, докато минавах покрай шофьора, след което зачаках портала да се отвори.
Продължих по Десео Лейн триста метра надолу по каньона, докато не стигнах до първата напречна улица — къса и задънена. Завих надясно и спрях в края й, обърнат към кръстовището. Изключих светлините, но оставих двигателя запален.
Докато чаках, звъннах на Джордж Вонг.
— Какво мога да направя за теб? — попита той, след като минахме през рутинната начална фаза на повечето телефонни разговори.
— В гръбначния стълб има ли костен мозък?
— Да не би да си решил да ставаш специалист по всичко? — отвърна той. — Да. Има костен мозък. Общо взето, колкото по-голяма е костта, толкова повече мозък има.
— Как може да се вземе?
— С голяма игла.
— Можеш ли да вземеш костен мозък от бебе?
— Можеш да направиш много ужасни неща на бебе. Въпросът е защо?
— Но ако го правиш многократно, ще останат белези, нали?
— Разбира се, че ще останат белези. Накъде биеш?
— Нека те попитам още нещо — казах аз. — При предишния ни разговор ми разказа за доктор Парк. Той клонирал чрез трансфер на ядра. Да кажем, че можеш да клонираш човек…
— Съдейки по видяното в лабораторията, това не е просто хипотеза.
— Добре, съгласен. Та ако доктор Парк вземе ДНК на възрастна жена и я прехвърли в яйцеклетка, какво ще стане?
— Ако приемем, че разполагаш със сурогатна майка, която да износи плода, ще си имаш бебе.
— Което ще се роди като осемдесетгодишно ли?
Представих си новородено с бяла коса и бръчки. Как се разпада, преди още да е започнало живота си.
— Не, точно това е чудото на клонирането. Когато яйцеклетката се дели за първи път, часовниците се връщат в начално състояние.
— Какви часовници?
— Клетките имат всякакви часовници, но в случая говорим най-вече за теломерите. Окончанията на ДНК нишките. Когато клетката се дели, ДНК се копира и теломерите помагат за този процес. С годините обаче те започват да се износват и така постепенно се появяват мутации.
— Тоест нещата започват да се разпадат.
— Центърът не издържа — съгласи се той. — Но клонирането връща хронометъра на нула. Не ме питай как. И без това темата не ми е стихия.
Той замълча, а аз погледнах през предното стъкло. Една кола мина през кръстовището, но не беше някой, за който трябваше да се безпокоя.
— Помниш ли Доли? — попита Джордж.
— За овцата ли говориш?
— За овцата — потвърди той. — Доли беше клонирана от шестгодишна овца. Това е средна възраст за тези животни. Затова много хора се питаха дали тя няма да се разпадне по-бързо от обичайното.
— И тя направи ли го?
— На четиригодишна възраст имаше артрит. Умря от рак на белия дроб, когато беше на шест.
— Това „да“ ли е?
— Определено „може би“. Защото, от друга страна, живееше навън и й даваха много лакомства.
— Ти какво мислиш?
— Мисля, че ако бях клонинг, щях много да внимавам — каза Джордж. Той отново замълча за момент. — Не бих пропускал годишния си профилактичен преглед. Ако установената практика е да се преглеждаш за нещо на петдесет, аз ще го направя на двайсет и пет. Или най-малкото щях да го направя, ако бях клониран по времето на Доли.
— Но днес нещата са различни, така ли?
— Преди пет-шест години беше разработена нова система, която ти позволява да пренаписваш гените буква по буква. Наричат я CRISPR. Ако клонираш днес и знаеш какво правиш, то да, определено можеш да елиминираш всички аномалии. И да създадеш перфектно копие.
— Благодаря, Джордж — казах аз.
Затворих, без да откъсвам поглед от пътя пред мен. Опитвах се да обуздая мислите си и да остана съсредоточен върху непосредствената си задача. Работата ми за Оливия Грейвсенд в общи линии беше свършена. Тя беше поискала от мен да разбера какво се е случило с дъщеря й и си мислех, че мога да й кажа. Може би тя нямаше да повярва на разказа ми и той вероятно щеше да я съсипе, но истината си беше такава. Можех да се върна в Кармел, да докладвам и да й представя сметката си. Но ако го направех, всички шансове за Мадлин щяха да изчезнат.