Все още не можех да сложа край.
Час по-късно колата на Ларсен, която нямаше как да се сбърка, навлезе в кръстовището. Остана пред очите ми три секунди, след което изчезна. Изчаках още десет секунди, преди да потегля след нея. Трябваше да приема, че шофьорът на Ларсен следи за опашка. Шефът му знаеше, че съм по петите му. Единственият начин да следваш някого като Ларсен е или да рискуваш да изгориш, или да приемеш възможността да го изгубиш. Избрах второто. Ако го изгубех, можех да го намеря отново. Но ако ме видеше сега, той можеше никога да не ме отведе там, където исках да отида.
Погледнах джипиеса на колата. Отново се намирах на Десео Лейн. Улицата щеше да направи рязък десен завой и да свърши при Анджело Драйв. Ларсен щеше да завие — но аз нямаше да съм там, за да видя накъде. Ако завиеше наляво към хълмовете, след около седемстотин метра щеше да стигне до задънен край. Ако завиеше надясно, щеше да разполага с десетина възможности. Можех да изключа задънените улици. Търсех изходи. Пътища за бягство. Ако искаше да се спусне от възвишенията, реално имаше само една възможност — Бенедикт Кениън Драйв. А ако тръгнеше по този път в другата посока, щеше да стигне до билото, след което можеше да продължи към Шърман Оукс, Ван Нюйс или Северен Холивуд.
От кръстовището пред мен имаше два пътя до Бенедикт Кениън Драйв. Къс и дълъг. Предположих, че шофьорът на Ларсен ще избере най-бързия маршрут. Шефът му беше зает човек. Така че, когато стигнах до кръстовището, продължих по дългия път, който ме изстреля на Бенедикт Кениън една улица северно от Ларсен. Ако обърнех обратно към града и той пътуваше в същата посока, щях да го настигна. Ако беше тръгнал към билото, щяхме да се разминем. Превключих на по-ниска предавка и открих на какво е способен „Ягуар“ на еднолентов път, извит като гърбица.
Кварталът определено не беше пригоден за автомобилни състезания и вероятно не би ги търпял. Да ме спре полицията щеше да бъде пълна катастрофа. Нямах документи, носех две откраднати оръжия и карах кола, регистрирана на името на Оливия Грейвсенд. Единият от пистолетите вероятно беше свързан с множество убийства, включително на двама души от семеен хотел, който бях посетил неотдавна. Въпреки това не намалих скоростта.
Поднесох на един десен завой, качих се на тротоара и едва не облизах нечия каменна ограда. Следваше сравнително прав участък надолу, теренът отдясно беше твърде стръмен, за да се строи на него. Видях знак СТОП отпред и се понесох към него. Отдясно имаше къща и някой беше оставил сива кофа за боклук в средата на улицата. Не успях да завия навреме и я чукнах с предната броня. Кофата полетя към близкия плет и от нея се разхвърчаха бели чували.
Намалих преди знака и завих почти на 270 градуса надясно по Сиело Драйв. Тази улица вървеше право надолу от хълмовете към Бенедикт Кениън. Минах покрай друг знак, който ме предупреждаваше да следя скоростта си. Следях я, и още как. Летях с около сто и десет по път, предназначен за не повече от двайсет и пет-трийсет километра в час.
Една кола, пътуваща нагоре, рязко отби от пътя. Чух клаксона й, докато профучавах покрай нея, след което тя изчезна. Продължих напред в мрака. Тук нямаше улични лампи. Дългите светлини на ягуара осветяваха само надвисналите над пътя дървета — върби, нискостъблени дъбове и силуетите на столетници. Отпред се появи друг знак СТОП, но не му обърнах внимание и профучах през кръстовището с Бевърли Вю Драйв, без дори да докосна спирачките.
Още три завоя и излязох на Бенедикт Кениън Драйв. Намалих и спрях до бялата линия. Включих мигач — като порядъчен гражданин, излязъл да се разходи с колата си. Завих надясно и изминах стотина метра, когато видях приближаващи към мен светлини. Настръхнах. Майбахът на Ларсен се размина с мен. Изчаках го да изчезне от поглед и пропуснах още една кола. После направих обратен завой и го последвах.
Мълхоланд Драйв минава по едно било на планината Санта Моника в посока изток-запад, като се вие между паркове и някои от най-скъпите недвижими имоти в Калифорния и свършва като черен път в края на пустош с площта на половината Сан Франциско.
Имах чувството, че Ларсен се е насочил точно натам. Стигнеше ли до пътя, той отново можеше да завие наляво или надясно. Ако успеех да го изпреваря, можех да използвам същия трик, който ми беше свършил работа преди малко. Щях или да се престроя невинно зад него, или да го видя как минава покрай мен в другата посока.