Погледнах картата и видях, че има начин да го направя, но трябва отново здравата да се изпотя, ако искам да успея. Очакваше ме нова надпревара, но този път нагоре вместо надолу. Улиците бяха също толкова тесни и криволичещи и на пет пъти ми се наложи да се справям с насрещно движение. Сигурен бях, че някой е извадил телефона си и се е обадил на ченгетата, но стигнах до хребета, без да ме погнат по петите. На „Мълхоланд“ завих наляво към Бенедикт Кениън Драйв и продължих с двайсет и пет километра в час, докато не стигнах до кръстовището.
Не видях майбаха. Той явно беше завил наляво. Затова настъпих газта — шейсет и пет, осемдесет километра в час — и го настигнах след шест завоя. Първо видях стоповете му, после характерната задница на колата. Отпуснах крак от газта, но продължих да го следвам. Най-доброто време да забележиш опашка е през първия километър. Не му бях дал тази възможност. Сега можех да бъда кой ли не. Бях просто обикновен човек, каращ на запад по „Мълхоланд“ към междущатската магистрала 405. Може би исках да съзерцавам светлините на града. Или пък пътувах към Малибу.
След това нещата се развиха доста бързо. Изминахме към три километра и половина, което ни отне около четири минути. „Мълхоланд“ пресича междущатската магистрала на висок надлез. Видях лента червени светлини, движещи се на север, и друга от бели, пътуващи на юг. После стигнахме до ниско възвишение. Отляво имаше църковно училище, а отдясно — празен паркинг. Майбахът зави надясно и влезе в паркинга. Видях, че от него се разкрива изглед към града на север. Паркингът свършваше със стръмен склон. Далече долу имаше светлини, които продължаваха до хоризонта. Не бях сигурен какво точно виждам. Може би „Ван Нюйс“ или „Нортридж“. Нямах време да гледам картата, а и нямаше значение. Защото в момента, в който майбахът влезе в паркинга, от долната част на склона се появи хеликоптер. Очевидно беше летял към хребета, придържайки се плътно към земята.
Хеликоптерът увисна за момент и спусна на паркинга. Майбахът продължи право към него. Наруших всички протоколи на дискретното наблюдение и спрях ягуара насред пътя, за да гледам.
Пилотът скочи и отвори страничната врата. В същото време шофьорът отвори двете задни врати на майбаха. Ларсен слезе пръв, после майка му. Двамата отидоха при хеликоптера и се качиха. Шофьорът седна зад волана, обърна и излезе на „Мълхоланд“, като мина покрай мен, без да ме поглежда. Аз не бях негов проблем и той не беше мой. Наблюдавах пилота, който затвори вратата и се качи в кабината. Видях го как си слага колана, нагласява слушалките си и дърпа лостове. Скимтенето на двата двигателя премина в рев. Десет минути по-късно хеликоптерът се издигна във въздуха, а след още десет се беше превърнал в мигаща червена светлина, която набра височина и изчезна в един ниско надвиснал облак.
И ето че Ларсен изчезна просто така. Фраснах волана достатъчно силно, че кокалчетата да ме заболят. Трябваше да предвидя подобно нещо.
Зад мен някаква кола надуваше клаксона си. Бях блокирал платното. Махнах крака си от спирачката и направих обратен завой. Ларсен беше отлетял на северозапад, така че трябваше да стигна до междущатската магистрала. Не бях в състояние да го следвам, но смятах да направя всичко по силите си.
Когато се обадих на инспектор Чанг по телефона на Илайджа, той вдигна на петото позвъняване. Беше леко задъхан.
— Добър вечер, инспекторе — поздравих аз. — Върна ли се от Аляска?
— Тъкмо влизам.
— Имаш ли нещо за писане?
— Да.
— Пиши тогава.
Продиктувах му телефонния номер на Ларсен, който си бях записал върху страница от сценарий на Мередит.
— Какво е това?
— Телефонът на човека, убил Клеър Грейвсенд.
— Сериозно ли говориш? — попита той. — Къде си?
— В Ел Ей — отвърнах аз. — Виж, възможностите ни за действие се изчерпват бързо. Освен ако нямаш някакъв начин да локализираш телефона и да ми кажеш къде е.
— Не мога да го направя без заповед — каза Чанг. — А не мога да извадя заповед, без да водя разследване. А аз не водя разследване, защото случаят официално е приключен.
Едва не се забих в колата пред мен. Набих спирачките толкова рязко, че изпуснах телефона. Наложи ми се да го вдигам от пода.
— Това ли е? Значи не можеш да го направиш?
— Не мога.
— Добре — казах аз. — В такъв случай ми пожелай късмет. Или недей. По-добре забрави, че сме водили този разговор.
Затворих и се влях в трафика. Изминах километър и половина, преди да осъзная, че възможностите ми са изчерпани. С едно око на пътя и едно на екрана, започнах да ровя в интернет за телефонен номер. Трябваше ми минута да го намеря, след което го набрах.