Тук нямаше дървета. Теренът беше гол, ако не се брои високата до кръста трева. Океанът беше някъде наблизо отляво, но не можех да го видя. Надушвах го. Надушвах също мокра трева и късните пролетни цветя, които растяха край пътя. Отдясно като че ли имаше хълмове, но не можех да кажа колко са високи и дали по тях има нещо. До изгрева имаше още доста време.
Бях сложил телефона на таблото, за да виждам картата. Когато стигнах до указаното място, видях необозначен черен път. Дървеният портал беше висок три метра и бе направен от толкова дебели дъски, че дори камион нямаше да може да мине през тях. Каменната стена от двете му страни обаче беше висока само метър и петдесет-метър и шейсет. Вече се бях опитал да се промъкна в „Крийксайд“ пеша и последиците бяха катастрофални. Предположих, че и сега ще бъде същото. Спрях колата така, че да блокира портала. После се обадих на Илайджа. Като че ли го събудих, но не останах с впечатлението, че е щурмувал сериозно минибара.
— Да?
— Имаш ли нещо за писане?
— Момент.
— Пиши.
Дадох му телефонния номер на Ларсен и координатите.
— Какво е това, Лий? Застраховка ли?
— В общи линии. Ако не получиш вести от мен до обед, остави бележка на бюрото на Франк Чанг следващия път, когато минаваш през „Убийства“. Кажи му, че човекът, когото търси, се нарича Стефан Ларсен.
— Ще се справиш ли?
— Ще видим. Да се надяваме, че няма дузина мутри от другата страна на стената.
— Внимавай.
— Естествено.
Слязох от колата и я заключих. Отидох до стената, набрах се и се прехвърлих от другата страна в имота на Ларсен. Алеята се отдалечаваше от пътя и завиваше зад един хълм. Тръгнах по нея колкото се може по-тихо и спрях, когато видях къщата — цялата от свободни носещи греди от бетон и бронирано стъкло. Като нещо, построено от малко дете, което си играе с кубчета. Малко по-нагоре по склона се намираше площадката за хеликоптера. Той беше там с ротори, привързани към бетонни подпори. До площадката имаше малък склад. Най-вероятно пълен с инструменти и части за поддръжката на хеликоптера. И може би с малка спалня за пилота. Насочих вниманието си обратно към къщата. Пред нея алеята свършваше със застлано с шисти обръщало. Имаше гараж за три коли и малко езерце с кои8 с лилии в средата. Бях чел някъде, че тези риби можели да доживеят до двеста години. Предположих, че Ларсен има нужда и от друга компания освен тази на майка си.
Докато приближавах къщата, две лампи светнаха и осветиха пътеката до дървената предна врата. Приближих, без да съм сигурен какво точно ще правя. Едно беше ясно — това беше домът на Ларсен. Може би изпълняваше и ролята на офис, но беше на първо място дом. Виждах дневна през стъклената стена. В нея имаше ниски канапета от черна кожа, осветени от лунички, вградени в бетонния таван. Над бара беше окачена картина — изсъхнали парчета дърво, пръснати по обгърнат в мъгла плаж. Вместо камина имаше открито огнище, разположено в нещо като каменна градина в средата на огромното помещение. На нисък камък до подхранваните от газ пламъци беше оставена полупразна чаша уиски.
Ларсен явно беше решил да си легне, преди да довърши питието си.
Несъмнено имаше аларма и камери. Каквото и да сторех, той щеше да слезе. Вероятно въоръжен.
Вече бях извадил валтера, така че го вдигнах и стрелях три пъти във френския прозорец до вратата. Стъклото стана непрозрачно около дупките от куршумите и цялото се покри с пукнатини. Взех един камък с размерите на волейболна топка и с него избих стъклото от рамката.
Влязох вътре, пуснах камъка на пода и прекосих дневната. Отидох зад бара, защото беше изработен от полиран бетон и беше най-доброто място, където можеш да се скриеш при престрелка.
Не чух никакви аларми. Нито втурнали се охранители. Изчаках минута. После взех бутилка „Столичная“, махнах капачката и я запратих в огнището. Тя се пръсна в камъните и за миг се чу фучене, а към тавана се вдигна синкаво огнено кълбо. След водката полетя бутилка бакарди, която предизвика същия ефект. Ако алармата за крадци не можеше да събуди Ларсен, то може би тази за пожар щеше да успее.
Но всичко над огнището беше от излят бетон. Нямаше нищо, което да се подпали. Изчаках цяла минута и гледах как пламъците угасват. Накрая чух стъпки откъм стълбището.
Ларсен влезе в дневната. Къдравата му руса коса беше разчорлена. Беше облечен в пижама и имаше маска за сън, която беше вдигнал на челото си. В лявата си ръка държеше малък автоматичен пистолет. Той зяпна счупеното стъкло по пода, после камъка и накрая прозореца. Беше с гръб към мен.