Когато барманът мина покрай мен, поръчах трето питие. Той ми наля, но преди това ми даде чаша вода с лед. С което намекваше, че е време да забавя темпото или да сменя заведението. Изпих и двете и излязох.
Пресякох „Ван Нес“, влязох в книжарницата и намерих бройка на „Кроникъл“, зарязана на една маса в кафенето. Не пишеше нищо за сниманата от мен блондинка, което не беше изненадващо. Сигурно беше нацедила лимузината горе-долу по времето, когато вестникът е излизал от печат. Имаше кратко съобщение за процеса „Лорка“, но не го прочетох. Никой журналист не би могъл да предвиди подобен обрат на делото.
Излязох от книжарницата и продължих на запад. От средата на май не бях правил никакви истински тренировки. Нямах нищо против, че вали. Когато Джим платеше последната си сметка, щях да дам костюма си отново на химическо чистене. Или пък да го изхвърля и да си купя всички нови костюми, които поискам. Нямаше значение. Продължих да вървя и да се оглеждам за зеленина. Минах през Аламо Скуеър и продължих по пешеходните алеи покрай „Панхендъл“ до парка „Голдън Гейт“. Беше юни, така че щеше да остане светло и след осем и половина. Но светлината беше сива. Мъглива.
Деканса сигурно нямаше да прекара нощта в „Уестчестър“. Ако им пукаше за делото и за кариерите им, Намар и Уайт щяха да го закопчаят за стол в бетонна стая и да се редуват да упражняват удари с бейзболна бухалка върху него. Ал, какво стана, мамка му? С какво те приклещи Гарднър? Но Намар не действаше по този начин. Познавах само един човек, който правеше подобни неща — онзи, който в крайна сметка плащаше сметките ми.
Дъждът шепнеше в клоните на евкалиптите. Реших да вървя чак до Оушън Бийч и оттам да взема такси до дома. След това не бях сигурен. Може би отново щях да ида в Ла Пас или пък някъде по-далече. Тайланд или Виетнам. Но когато стигнах до брега и седнах, телефонът ми избръмча. Извадих го и погледнах съобщението от Джим Гарднър.
Среща в офиса ти. Веднага.
— Лий — каза той. — Цяла вечност ти трябваше.
Беше се качил по стълбите от улицата до заключената ми врата и чакаше в сенките.
Когато беше мой шеф, го наричах господин Гарднър, а аз бях господин Кроу. Не бях свикнал да го чувам да произнася малкото ми име, макар че кратките ни трудови отношения с него бяха приключили преди шест години. Когато се върнах от Ла Пас, два месеца бездействах в новия си апартамент. Накрая реших, че трябва да се заема с нещо. Между старата ми работа и летата, през които работех за един адвокат, можех да събера достатъчно часове разследване, за да отговоря на изискванията за лицензиран частен детектив. Така че се явих на тестовете и ги минах. Направих си визитки, а после попаднах на Джим. През първите две години той беше основният ми работодател, но след време намерих и други. Сега нещата вървяха достатъчно добре, за да имам нужда и от собствен офис.
— Така ли се появяваш в офиса си? — попита той, загледан в подгизналия ми костюм.
— Само когато там ме чака клиент.
Свалих сакото си и го изстисках над пода. Здрависахме се, след което той отстъпи крачка назад.
— Лъхаш ми на бърбън, Лий.
— Офисът си е мой — казах аз. — И сам си определям работното време.
Извадих ключодържателя от джоба си и отворих вратата. Джим влезе и аз го последвах. Той седна на единия от двата стола пред бюрото ми и извади кърпа от джоба на сакото си, за да избърше дъждовната вода от лицето си.
— Хубаво местенце — отбеляза.
Съмнявах се, че го мисли наистина. Той имаше ъглов офис на висок етаж на Уан Маркет Стрийт с изглед към сградата „Фери“ и залива. Сядаше зад бюрото си по тъмно и гледаше как слънцето изгрява над хълмовете на Оклънд. Двеста адвокати работеха за него на три облицовани в мрамор етажа. Парите пълнеха касата му двайсет и четири часа на денонощие. Никога не съм се съмнявал коя е причината да прекрача прага му. Той ме беше проучил и си го каза. Аз бях сертифициран никой от дълга редица подобни на мен. Така че той не искаше мен или уменията ми. А бащата на Джулиет като клиент. Стратегията беше чудесна, докато разводът и отнемането на адвокатските ми права ме направиха безполезен. За да запази доброто си име, той ме изхвърли много публично. Бях го очаквал. Но отношенията ни продължиха и дори се развиха — нещо, което изобщо не бях предвидил.
— Трябваше да дойда, когато подписа договора за наем — каза той. — Кога беше това, миналия месец ли?
— Не организирах парти по случай новия офис. Как приключи с Деканса? Тръгнах си по-рано.
Не исках да му казвам за агент Уайт, без да съм сигурен, че има проблем.