— Да?
— Дойде една жена — каза той. — Тази сутрин.
— Жена.
— Пита за теб.
— По име ли?
— Попита за Лий Кроу. И дали си отседнал тук.
— И какво й каза?
— Че не съм сигурен — отвърна той. — Казах й, че е най-добре да дойде по-късно и ще й кажа със сигурност.
— И после си тръгна, така ли?
Той кимна с брадичка към вратата.
— Ще се върне.
— Опиши ми я.
Той вдигна ръка на метър шейсет и пет от земята.
— Толкова висока. Американка. Млада.
— Руса?
Той поклати глава.
— Не знам. Косата й беше прибрана под бейзбол на шапка. И имаше големи очила. Слънчеви.
— Каза ли си името?
— Не.
Допих бирата си и платих. Всичко, което ми трябваше, се намираше в джобовете ми. Портфейл и паспорт. Телефон й пистолет. Можех да изгубя всичко горе и това нямаше да има никакво значение. Излязох от хотела и отидох в ресторанта. Той още не работеше, но седнах на една маса на верандата и изчаках да отвори.
Поръчах си обяд с бутилирана вода и прекарах известно време в наблюдение на входа на хотел „Мигел Идалго“. Не можех да се сетя за жена, която искам да видя и която знае, че съм в Ла Пас. Помислих си дали да не взема такси и да ида на летището или автогарата. Можех да наема лодка и да плавам до Кабо. Можех да правя каквото си искам. Никъде не изпитваха неотложна нужда от мен.
Затова останах и продължих да наблюдавам входа на хотела.
В шест и четвърт видях американка с черна бейзболна шапка и слънчеви очила с рамки от черупка на костенурка. Имаше бледа кожа и беше облечена така, сякаш възнамеряваше да участва в сафари на Родео Драйв. Леки панталони цвят каки, тънка копринена блуза с кройка, която й придаваше вид на сако. Ниски токчета. Не можех да видя дали има белези. Косата й не беше руса, но бои се продаваха навсякъде, така че това не означаваше нищо.
Тя влезе в хотела. Оставих пари на масата и излязох от ресторанта. Върнах се при хотела и се облегнах на варосаната стена до вратата. Намирах се в дългата сянка на сградата, но стената още беше гореща от слънцето.
След около пет минути жената излезе. Мина покрай мен, без да ме види. Когато се отдалечи достатъчно, тръгнах след нея. Бях по къси панталони и незапасана риза с къси ръкави. Пистолетът беше затъкнат в колана ми, на кръста. Лесно можех да го грабна и насоча напред.
Жената не се задържа дълго на улицата. Привличаше погледи, чуха се тихи подвиквания. След две пресечки вече не бях единственият, който я следваше. Тя спря такси, като пъхна два пръста в устата си и изсвири. Качи се и аз загледах как старата трошка бавно се отдалечава. Спрях следващото такси и казах на шофьора да следва нейното.
— Disculpe?9
— Sigue ese auto10 — казах аз.
Шофьорът ме погледна, сякаш съм луд.
— Mi novia11 — казах аз.
Този път той кимна. Това беше напълно законна причина да тръгне след другата кола. Излязохме на крайбрежната улица. Морето беше достатъчно спокойно, за да мога да виждам кораловите рифове на осемстотин метра от брега — тъмни петна на фона на белия пясък. Вече бях имал време да помисля. Не бях видял лицето й, но я бях следвал близо минута. Така че знаех как се движи и познавах формата на тялото под дрехите. Бях готов да заложа всичките пари в банковата си сметка, че зная коя е.
Тя беше две коли пред нас.
Шофьорът я следваше, без да се набива на очи. Имаше достатъчно трафик. Коли, микробуси и продавачи на триколесни мотори, предлагащи шапки и сладолед. Таксито й зави надясно, към един яхтклуб. Слънцето беше ослепително и ме принуди да заслоня очи с длан. Там, където започваше вълноломът на яхтклуба, имаше розов хотел. Шофьорът на таксито ме погледна. Да завива или не?
Кимнах.
Той зави, но преди да стигнем обръщалото на хотела, потупах рамото му, тикнах му една банкнота и слязох. Настигнах жената, докато портиерът й отваряше вратата към лобито. Приближих зад нея и сложих ръка на рамото й.
— Мен ли търсехте?
Тя се обърна. Устните й бяха свити гневно, но се отпуснаха, когато ме позна. Свали шапката си и разпусна светлокафявата си коса. После махна слънчевите очила. Досега държах дясната си ръка близо до увитата с изолирбанд дръжка на пистолета, но я отпуснах.
— Лий Кроу — каза тя.
— Миналия път казахте, че няма да се видим отново.
— Значи съм сгрешила — отвърна тя и погледна към бара. — Да ви черпя едно питие?
Не помръднах.
— Как ме намерихте?
— Благодарение на общия ни приятел.
— Оливия ли?
— Джим — каза тя. — Праща ви много поздрави.
— За какво става дума?
— Първо, искам да ви благодаря. Спестихте ми десет милиона долара. И може би душата ми.
— Значи сте разговаряли и с Оливия.
— Да — каза тя. — Забравете бара. Можем да се качим горе.
Тя ме хвана за ръката по същия начин, по който го беше направила, когато ме завари на верандата си. Този път ме поведе през лобито. Натисна копчето на асансьора и когато той дойде, се качихме. Стаята й беше на петия етаж, може би най-добрата в целия Ла Пас, но в сравнение с дома й над Ел Ей всичко тук изглеждаше като намерено на някой крайпътен битак.
Посочи ми да седна в един плетен стол на балкона, извади две бири от хладилника и ми ги подаде. Бяха топли, но все пак по-хладни от мен.
— Не сте дошли в Ла Пас само за да ми благодарите.
— Така е — каза тя. — Дойдох да ви наема. Казах на Джим, че се нуждая от най-добрия. Той каза, че това сте вие. Ако все още поемате случаи.
— Зависи.
— От какво?
— Свързано ли е със Стефан Ларсен?
— Ни най-малко.
— Какво искате да направя?
— Сложно е.
— Понякога успявам да събера две и две.
— И деликатно. Може и да не е съвсем законно.
— В такъв случай като че ли аз съм вашият човек.
— Предполагам.
Отворих бутилките с палец и й подадох едната. Чукнахме се и се загледахме през парапета. Морето при брега беше тюркоазно и тъмносиньо навътре, където дълбините поглъщаха слънчевата светлина. Нямаше нищо общо със Сан Франциско и това ми харесваше. Но все пак щях да отида там, където иска клиентът ми. Нямах нищо против, което беше нещо ново. Отдавна знаех кой съм, но тепърва се учех да живея с това.