— Вие сте Лий Кроу. Джим ми каза за вас.
Икономът прие това като знак да се оттегли. След като той затвори вратата, чух как стъпките му се отдалечават.
— Да, мадам — казах аз. — Можете да ме наричате Лий.
— Не ме наричайте мадам, Кроу. Звучи просташки.
— Добре.
— Снимали сте дъщеря ми тази сутрин. Защо?
— Видях я и заснех сцената. Реших, че мога да продам снимките на вестниците.
— Защо сте били там?
— Просто случаен късмет — казах аз и веднага съжалих за думата. — Минавах на път за офиса си.
Жената ме загледа мълчаливо. Носът й беше тънък и остър като ястребов клюн. Тъмната й коса беше прибрана на кок и се придържаше с дървени игли по същия начин като косата на дъщеря й. Като се изключи това сходство, двете изобщо не си приличаха.
— Да не би да живеете в онзи квартал… Тендърлойн?
— Не — казах аз. — Бях там по работа за Джим. По друг случай.
— Значи сте изкарали късмет, Кроу — рече тя. — Направили сте снимка и сте я продали. А сега аз ви наемам.
— Добре.
— Не се безпокойте за тарифата — каза тя. — Просто ми пратете сметката.
— Става.
— Джим каза ли ви какво искам?
— Нямате доверие на разследването. Искате да разберете какво се е случило в действителност.
— Джим се смята за етичен човек — каза Оливия. — Това изненадва ли ви?
— Категорично не — отвърнах аз.
— Поглежда се в огледалото и какво вижда? Стълб на обществото. Лъв на закона. Казвам му, че искам да наруша правилата, а той намира подходящия за работата човек и си остава вкъщи. Съвестта му е чиста. Не искаме да бъде разкъсван от угризения, нали така?
— Не желаете да говоря с него за това.
— Правилно, Кроу — каза тя и посочи втория стол с права облегалка от другата страна на камината. Седнах и се помъчих да изгладя крачолите си. — Той спомена, че схващате бързо. Каза още, че ще сторите всичко необходимо.
— Известен съм с това, че го правя.
— Но само ако е наложително. И няма да споменавате името ми при каквито и да било обстоятелства.
— Разкажете ми за дъщеря си.
— Тя беше добро момиче. Без значение колко беше пораснала, беше добро момиче.
— На колко беше тази сутрин?
— На двайсет.
— Имаше ли приятел?
— Не знам.
— С какво се занимаваше? Студентка ли беше?
— Напусна. Не знам с какво се е занимавала.
— Кога разговаряхте за последен път?
— През декември, след Коледа. На рождения й ден.
— Скарахте ли се?
— Ни най-малко. Пихме по чаша бренди. Аз седях на този стол, а тя на вашия. Беше студено, в камината гореше огън. Разговаряхме за предстоящия й семестър. Беше много развълнувана — от колеги, от някакъв професор, на когото се възхищавала. Тръгна си същата нощ.
Погледнах през прозореца. Дъждът се стичаше по старото стъкло. Тук-там обаче се виждаше ясно небе и луната надзърташе между облаците над океана.
— Къде учеше?
— В Харвард.
— Значи е отлетяла обратно за Бостън?
— Разбира се.
— С ваш самолет или с редовна линия?
— Нито едното, нито другото. Моят самолет беше във Ванкувър за смяна на двигателя. Поръчах чартърен полет.
— И тя е стигнала там, така ли?
— Да — каза Оливия. — По-късно разговарях с шофьора, който я е откарал от летището до къщата ни.
— Вашата къща?
— Прадядо ми е вярвал в много неща. Най-вече в недвижимите имоти. Затова ще откриете присъствието на Грейвсенд къде ли не.
Опитах се да си представя как фамилията Грейвсенд е определила степента на това присъствие. Ако информацията ми беше вярна, прадядото на Оливия Грейвсенд е постигнал с медта и златото онова, което Карнеги със стоманата. Но Грейвсенд не пропилял богатството си за библиотеки за простосмъртните. Явно къщите бяха много.
— И след като е пристигнала в къщата?
— Продължила с ученето. А след това изчезнала.
— Откъде знаете, че е продължила с ученето?
— Разговарях с професора, на когото така се възхищаваме. Преподава журналистика.