— Ходихте ли в Бостън?
— На два пъти. И никой не е стъпвал в къщата от януари, с изключение на мен.
— Сигурна ли сте? Има ли алармена инсталация, която можете да следите оттук?
— Предполагам, че не — призна тя. — Приемам, че никой не е стъпвал там освен мен.
— Някой грижеше ли се за почистването?
— Тя не би позволила.
— Защото е предпочитала да се грижи сама за това, или защото е искала да не й влизат в личното пространство?
— Не зная.
— Взехте ли нещо от къщата?
— Нищо. И не съм я претърсвала. И двата пъти влязох, видях, че я няма, и излязох.
— Подадохте ли сигнал за изчезването й?
— Не.
Тя искаше да я попитам защо, но аз я изчаках да продължи. Трябваше да си изработи навика да ми казва нещата без подканване. Гърбът й стана още по-скован, отколкото беше две минути по-рано.
— Тя ми писа — каза най-сетне Оливия. — Нямах вести от нея от две седмици. Тъкмо бях започнала да звъня. И тогава получих първото й писмо.
— Откъде беше пощенското клеймо?
— От Сан Рафаел. Беше се върнала в Калифорния.
— Какво пишеше в писмото?
— Да не се тревожа. Че трябвало да направи нещо, след което всичко щяло да бъде отново наред.
— Правила ли е преди подобни неща?
— Никога.
— Писмото е било написано на ръка и подписано, така ли?
— Можете да сте сигурен, че ако не беше, щях да направя повече. Преди да си тръгнете, ще ви ги дам. Писмата са общо шест. Последното пристигна преди седмица.
— Пак ли е било изпратено от Сан Рафаел?
Тя поклати глава.
— Всички бяха пратени от различни места, но в рамките на триста километра около Сан Франциско. Последното беше от Мендосино.
— Двете близки ли бяхте?
— Иска ми се да мисля, че да.
— Но не знаете дали е излизала с някого. Тя ли не е споделяла, или вие сте били прекалено заета, за да я попитате?
Очите й се присвиха към мен, острият хищен нос се наклони надолу.
— По-лесно е така, отколкото със заобикалки — казах аз. — И не мисля, че сте от хората, които се обиждат лесно.
Тя се усмихна с горчиво разбиране.
— Джим нарече ли ме Желязната кучка? Знам, че обича да ме нарича така. Срещала съм поне трима души, на които го е казвал.
— Аз не съм четвъртият.
— Бих го уволнила, но знае прекалено много неща — рече тя. Дори да очакваше да тръгна в тази посока, не го показа с нищо. — Колкото до вашия въпрос, Клеър беше предпазлива. Знам, че имам репутация. Джим със сигурност ви е казал нещо. И може би е прав за мен, поне за някои части от живота ми. За бизнеса. За някои приближени кръгове. Но за Клеър винаги съм била нейна майка. Първата и последната.
— Не…
— Най-голямата обич, Кроу. Това искам да кажа и това изпитвах към нея. И все още изпитвам.
— Добре — казах аз.
— Когато живееше под този покрив, не беше така прикрита. Започна се, когато стана на осемнайсет. Когато замина за Бостън.
— Криела е неща от вас?
— Така мисля — рече Оливия. — Тя е единственото ми дете. Нямам племенници. Имам малко приятели и онези с деца са още по-малко. Така че мога да правя сравнение единствено със собствената си младост. И мисля, че през каквото и да е преминавала, то е било повече от обичайното. Не беше просто момиче, навършило осемнайсет, отишло в колеж и решило да изключи майка си. Имаше нещо друго. С всяка година ставаше малко по-зле, а накрая всичко експлодира.
Младата жена, която бях видял тази сутрин, беше скочила от висок прозорец върху покрива на кола, но когато я намерих, тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се надигне, ще избърше кръвта от глезена си и ще се върне обратно на партито. Можех само да си представям как е изглеждала, преди да пристъпи в нищото и да полети надолу. Иначе казано, не изглеждаше като момиче, което бяга от майка си след Коледа.
— Тя разполагаше ли със собствени пари? — попитах. — Фонд, от който е можела да тегли, да се издържа през последните шест месеца?
— Имаше собствени пари. След като стана пълнолетна, получи първите си десет процента.
— Можете ли да проследите как ги е харчила?
— Парите бяха нейни. Иначе казано, не.
— Но разполагате с информацията за сметката й?
— Разполагах. Когато й дадох парите. Не зная какво е правила с тях след това.
— За каква сума става дума?
— Достатъчна, за да може да се грижи за себе си, но не толкова, че да съжалява, ако направи някоя голяма грешка.
Седях тук, защото бях фотографирал мъртвата дъщеря на Оливия Грейвсенд и после бях продал снимката за хиляда долара. Това бяха пари, които щях да използвам въпреки възнаграждението от Джим. Никога не бях разполагал с истински пари. Докато бях женен за Джулиет, живях достатъчно близко до тях, за да знам, че никога няма да ги разбера. Вземете например тази стая с пушките по облицованите с дърво стени. Всяка от тях струваше сигурно колкото годишния наем на офиса ми.