А след това се озовахме сами в асансьора. И той ми каза, че ако искам да работя на улицата и в сенките, ако съм готов да приема истинската си природа и да бъда тъпият инструмент, мога да му се обадя по всяко време. Не знам какво изпитах, но определено не беше благодарност. Вече бях изгубил всичко освен представата си за самия мен, а сега дори тя се разпадаше. Бях се мислил за боец, за един от онези, които никога не бягат. Джим обаче ме изпращаше до изхода и когато стигнахме до него, планът ми беше да продължа напред.
Оливия Грейвсенд ме гледаше и очакваше отговора ми.
— Може би ще успея да се добера до досието — казах аз. Всъщност вече бях решил, че ще се сдобия с него. Това беше може би най-лесната част в този случай. — Цената ще се вдигне, разбира се. Много или малко, в зависимост какво се наложи да предприема.
— Ще платя.
— Какво ви кара да мислите, че крият нещо?
— А какво кара вас да мислите, че не го правят? Знаете онова място — каза тя. И замълча достатъчно дълго, за да ми даде възможност да кимна. — Повечето от тях не работят за обществото, а заради рушвета. Но човек би очаквал да се стегнат и да работят за мен. А ми пратиха стажант със снимките. Студент. Обадих им се след…
— На кого?
— На шефа на полицията. На кмета.
— И те са говорили с вас?
Смехът й беше горчива кашлица.
— Получих само увъртания. Оставях съобщения на секретарки. Свързваха ме с младши асистенти. Говорят с пресата повече, отколкото с мен. Телефонът звънна преди час и се оказа репортер. Искаше коментар. Какво мисля за версията, че момичето ми се е самоубило?
— Какво става според вас?
— Не знам, Кроу. Но явно са замесени хора на високи места. Ако се отнасят така с мен — с Оливия Грейвсенд, Желязната кучка, която притежава част от половината избрани служители в този щат — значи онова, в което се е замесила Клеър, е огромно.
6.
Разговарях още десетина минути с госпожа Грейвсенд в оръжейната, след което тя позвъни на иконома да дойде за мен. Той ме поведе по мраморен коридор и нагоре по едно стълбище до вратата на детската стая на Клеър. Натисна дръжката, за да ми покаже, че е заключена.
— Почистихме я веднъж, след като Клеър си тръгна през декември — каза старецът. Преди да отговори на позвъняването, той явно бе работил нещо отвън, тъй като беше облечен с палто, по което имаше дъждовни капки. — А след като пристигна първото писмо, госпожа Грейвсенд я заключи.
— Защо? — попитах аз. — Да не би да си е помислила, че Клеър няма да се върне?
— Не каза такова нещо.
Но като че ли си е помислила, че е възможно. Може би е имала някакви други мотиви, но така или иначе, беше предприела мерки да запази евентуални улики. Постъпката й не беше продиктуван от вина акт, но все пак ми се стори странна. Явно в писмата на Клеър — или по-скоро между редовете им — е имало нещо, което е задействало аларма.
— Познавахте ли Клеър?
— От съвсем мъничка.
— Изненадахте ли се от случилото се?
— Разбира се, сър.
— Защо?
— Не мисля, че подобни неща се случват с хора като Грейвсенд, нали?
— А на кого трябва да се случват?
— На никого, сър. Но определено не бихте ги очаквали тук.
— Определено.
Той извади връзка ключове, прегледа ги един по един и отключи вратата. Отвори я, но не влезе вътре.
— Какво мислите? — попитах аз. — Клеър в беда ли е била?
— През декември не бих си помислил подобно нещо — каза старецът. — Но като се има предвид какво знам сега — че е избягала, че е скочила от високо — би трябвало да се досетя. Определено е била в беда.
— Но нямате представа каква?
— Не, сър.
— Прочетохте ли писмата?
— Не, сър.
Влязох в спалнята и запалих лампата. Икономът затвори вратата зад мен.
Спрях пред три и половина метров гардероб, завъртях малкото месингово ключе, оставено в ключалката, и отворих вратите. Беше почти празен — Клеър явно беше взела всичките си любими дрехи в Бостън. Както и всичко друго, което е имало някакво значение за нея. Дневници и писма. Подаръци от хора, които са я обичали и които не е искала да забрави. Отново огледах стаята. Над леглото висеше подписана картина на Климпт във великолепна рамка. Съмнявах се, че е репродукция. На рафта над писалището бяха подредени романи, които сигурно е чела за часовете по литература в гимназията. Толстой, Остин, Гарсия Маркес. Имаше и обемиста колекция книги с неясни картини по обложките и позлатени заглавия. Това определено беше тийнейджърска стая. Но след изнасянето си от къщата Клеър се е превърнала в млада жена. Може би в различен човек. Помислих си, че би било интересно да се поровя в Бостън.