Все пак се върнах отново при отворения гардероб. В него имаше няколко ученически униформи — бели ризи, плисирани поли, тъмносини сака. Прерових сгънатите в долните шкафчета дрехи, но не намерих нищо. Спортни чорапи, сортирани на чифтове и навити на топки, памучни гащета, няколко тениски.
На тоалетката в същия стил като гардероба намерих половин дузина червила в тесния спектър от коралово розово до кървавочервено. Имаше почти празно шишенце парфюм „Дед Секси“ с череп и кръстосани кости на етикета. Две чекмеджета съдържаха колекция моливи за вежди и различни позлатени инструменти за разкрасяване. Нокторезачки, пинсети, ножици. Имаше четка за коса и когато я вдигнах към светлината, видях един рус косъм между зъбите. Излязъл заедно с корена и всичко. Можеше да се окаже полезен. Извадих някаква касова бележка от портфейла си, увих я около косъма и го прибрах зад една кредитна карта с надхвърлен лимит. Ако ми потрябваше, щеше да е у мен.
Иначе в стаята нямаше нищо и колкото по-малко намирах, толкова по-упорито търсех. Вдигнах матрака и погледнах отдолу; отворих чекмеджетата и проверих под тях. Дръпнах завесите и погледнах през прозореца, но през него нямаше къде да се отиде — освен надолу към океана.
Ако Клеър е искала да скочи през прозорец, за да се самоубие, не е било нужно да ходи в „Рефюджио Апартмънтс“ в сърцето на Тендърлойн. Можела е просто да дойде тук.
— Сър?
Обърнах гръб на прозореца. Икономът стоеше на прага и поглеждаше към обърнатия матрак и чекмеджетата на пода.
— Ако сте приключили тук, шофьорът на господин Гарднър ще ви откара обратно в града.
Напълно бях забравил за шофьора. Погледнах часовника си и видях, че е почти полунощ.
— Госпожа Грейвсенд каза, че имало писма от Клеър.
— Те са в колата на господин Гарднър.
— Копия или оригиналите?
— Оригиналите, сър.
— Кога мога да видя къщата в Бостън?
— Трябва да попитате госпожа Грейвсенд, сър.
— Ще го направя — казах аз. Минах покрай него и излязох в коридора. — Тя още ли е в оръжейната?
— Не, сър — отвърна икономът. — Боя се, че напусна къщата.
— Да урежда погребението ли?
Икономът беше забил поглед в обувките си, докато отговаряше.
— Мисля, че отиде в мисията „Кармел“.
— Ясно — казах аз и тръгнах към стълбите. Когато старецът ме последва, му махнах с ръка. — Недейте, мога и сам да намеря изхода.
— Не се съмнявам — отвърна той. И ме изпрати до вратата.
Върнах се на задната седалка на джипа, включих лампата и отворих пакета, който ми беше оставила Оливия. Имаше плик с ключовете за къщата в Бостън. Адресът на Бийкън Стрийт беше написан на гърба му. Приех това като знак, че мога да ида там по всяко време. Освен това бяха приложени шестте кратки писма от Клеър. Тя беше използвала обикновени листове и като че ли една и съща химикалка. Напълно възможно беше да ги е написала всичките наведнъж и после да ги е пускала в продължение на шест месеца. Твърдеше се, че почеркът е неин, но това не доказваше, че писмата са написани доброволно. Клеър може да е писала под диктовка с пистолет, опрян между плешките й.
Така или иначе, първото писмо беше точно такова, каквото го беше описала Оливия.
Майко,
Напускам училище за известно време. Винаги мога да се върна, но онова, което трябва да направя сега, не може да чака. Не се безпокой за мен. Не се обаждай на полицията. Мога да се погрижа за себе си. Ти ме научи как.
Следващите пет писма бяха вариации на същата тема. Не се безпокой, майко, всичко е под контрол. Трябва да го направя и после ще продължа учението си. А в последното писмо отпреди седмица тя намекваше, че почти е приключила. Била на път да намери онова, което търсела. Още два дни, пишеше. Най-много три.
Писмата бяха като болкоуспокояващи. В тях нямаше страх. Не съдържаха почти никаква информация. Ако ги беше написала през 50-те, щях да приема, че е забременяла и се е скрила в дом за бъдещи самотни майки и ще се върне след девет или десет месеца. Това беше възможност. Клеър имаше проблеми, непознати за повечето млади жени в наше време. Майка й можеше да й отреже сто и осемдесетте милиона долара по какви ли не причини.
Но аз бях видял Клеър. Може и да не съм последният човек, който я е видял жива, но може би бях последният, който я е докоснал, докато беше все още топла. Тя не беше бременна в шестия месец. И като стана дума за това, не е било нужно да губи цял семестър, за да направи аборт.