За каквото и да е трябвало да се погрижи, едва ли е било непредвидена бременност. Все пак можеше да е нещо в тази област. Проблематичен приятел. Бърз брак и див меден месец. Беше ми трудно обаче да си представя как някой от тези сценарии може да достигне до кулминацията наследница на богата фамилия да скочи от покрива на жилищна сграда в Тендърлойн. Единственото, което подхождаше на стила на живот на Клеър, беше ролс-ройсът, а доколкото можех да кажа, присъствието му там беше просто едно смахнато съвпадение.
Заспах някъде северно от Салинас и не се събудих, докато шофьорът не спря плавно и не натисна леко клаксона. Погледнах през прозореца и видях стълбите, водещи към офиса ми. Помислих си дали да не сваля преградата и да го помоля да ме откара до апартамента ми в Китайския квартал, но човекът вече беше изкарал дълга нощ. И утре трябваше да става рано, за да закара Джим до съда. Затова слязох и прекрачих клошаря, който спеше на долното стъпало. И двете му ръце бяха бинтовани, сякаш единственото, което му беше останало да продава, беше собствената му кръв. Гледката ме накара да си помисля отново за Клеър и колко отвисоко бе паднала. Поне този тип на стълбите ми все още беше над земята.
7.
След като влязох, прибрах писмата на Клеър в сейфа и пъхнах ключовете от къщата в джоба си. Последното свободно място в първия самолет за Бостън беше първа класа, но Оливия нямаше да има нищо против. Самолетът излиташе в осем, което означаваше, че разполагам с четири часа и половина.
Реших, че мога да спя по време на полета и да си купя всичко необходимо, когато пристигна. Така че имах време за убиване и направих онова, което ми беше станало навик тази пролет. Излязох и отидох до Търк Стрийт в Тендърлойн. Но вместо към „Уестчестър“ този път се насочих към „Рефюджио“.
Тротоарът отпред беше празен. От сутрешната драма не беше останало нищо освен няколко парченца счупено стъкло. Грейката също го нямаше. На ъгъла под една тъмна улична лампа беше спряла кола със запален двигател. Някакъв мъж се беше подал от отворения прозорец и вършеше бизнес от един или друг тип. Иначе улицата беше мъртвешки пуста.
Входът на „Рефюджио“ беше заключен. Очаквах го. Всяка жилищна сграда в Тендърлойн се заключваше и достъпът ставаше единствено през електронен пулт. Не знаех кода, но разполагах с нещо също толкова добро. Полицията редовно влизаше и излизаше от тези сгради. Не можеше да се очаква да знаят всички кодове на Търк Стрийт, така че повечето врати в Тендърлойн имаха електронни ключалки, които можеха да се отворят със звуков сигнал от радиостанциите им. Нямах полицейска радиостанция, но пък имах телефон. Извадих го, пуснах записания предварително полицейски сигнал и пред очите ми лампичката на ключалката светна зелено. Влязох.
Лобито беше толкова тъмно, че трябваше да включа фенерчето на телефона. Видях рецепция, но се съмнявах, че дори през деня има рецепционист. По пода зад рецепцията се търкаляха игли и къси хирургически тръби. Хартиени опаковки и засъхнало повръщано.
Стигнах до главното фоайе. На нито една от металните пощенски кутии нямаше имена, така че не се застоях там. Двата асансьора не работеха, но и без това не бих се качил в асансьора на сграда като тази. Намерих стълбището и тръгнах нагоре, като използвах фенерчето, за да си подбирам пътя между игли, захвърлени бутилки и други незнайно какви боклуци. Беше невъзможно да си представя, че жена като Клеър Грейвсенд би се качила по тези стълби, вместо веднага да се обърне и да се махне оттук.
Но тя явно го беше направила, така че се замислих как бих могъл да стесня търсенето си.
Тя беше паднала върху колата с достатъчно сила, за да сплеска покрива й. Или е тежала много повече, отколкото би могло да се предположи по външния й вид, или е полетяла от достатъчна височина, за да набере нужното ускорение. Затова подминах етажите от втори до седми и започнах с осмия. Излязох от стълбището в широк коридор, който обикаляше около вътрешния двор на сградата. Ако Клеър беше полетяла от прозорец, той трябваше да е на ъглов апартамент от дясната страна на сградата. Под вратата на апартамент 801 имаше широка пролука, но тя беше тъмна. Можех да вляза, но нямах особено желание да се обяснявам пред полицията. Затова продължих нагоре етаж след етаж, докато не видях светлина под вратата на апартамент 1201.
Почуках по дървото. Чук-чук. Изчаках десет секунди и опитах отново. Не очаквах отговор, но изненадващо зад вратата се чу тих глас.
— Да?
— Госпожо — казах аз. С възможно най-мекия глас, който бях способен да изкарам от себе си след преживяния ден. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за вчера сутринта.