— Какво е станало? — попита мъжът, когато най-сетне си възвърна дар слово.
— Беше така, когато дойдох тук — казах аз. — Колата ваша ли е?
Той поклати глава.
— Насадих се. Здравата се насадих.
Мъжът извади телефона си и започна да превърта азбучния указател. Сигурно се чудеше на кого да се обади най-напред.
— Тя с вас ли беше? — попитах аз.
— Тя?
Кимнах към колата и мъжът пристъпи натам. Видя я и бързо се извърна.
— Ох, господи.
— Не я ли познавате?
— Никога не съм я виждал.
Дръпнах се настрани за по-добър изглед и когато хванах човека от филмовата компания с момичето и колата зад него, вдигнах фотоапарата и снимах.
— Хей! — каза той и се обърна към мен. — Какво правиш, по дяволите?
— За вестниците.
Тръгнах по „Търк“. Той не извика след мен, нито ме последва. На следващата пряка имаше паркирана камионетка, върху която беше изписано името на същата филмова компания. В товарния отсек хлапе с фенерче преглеждаше кутии със снимачна екипировка. Ако бяха само двамата и взетият под наем „Ролс-Ройс“, бизнесът им беше малък. Слязох от тротоара и сложих ръка на задната врата на камионетката.
— Добро утро — казах и хлапето най-сетне вдигна очи. — Каква е историята с колата?
— Снимки — каза хлапето. — Телевизионна реклама.
И отново се зае да рови в кутиите. Беше извадил три бели чадъра и сега сигурно търсеше триножници и дистанционни светкавици. Просто си вършеше работата, сякаш нямаше абсолютно нищо шантаво в това да снима долнопробна жилищна сграда, за да продаде кола за половин милион долара. Кой знае, може би щяха да хванат и Грейката и да го използват като статист.
— Няма да е зле да заключите колата и да идете при шефа си — казах аз. — Той има проблем.
— Той… какво?
— И си вземете телефона, за да се обадите на 911.
Това го накара отново да вдигне глава. Снимах го, като този път използвах светкавицата, за да хвана лицето му в тъмния багажен отсек. После за всеки случай снимах номера на камионетката и продължих към офиса.
Вратата на офиса ми се намира срещу стълбите между входовете на ветеринарен център и взаимоспомагателна каса. Над нея има малка табела.
АГЕНЦИЯ ЛИЛАНД КРОУ
ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ
Качих се и отключих, като избутах с крак купчината вчерашна поща. Минах през рецепцията — празна, защото нямам рецепционист — и влязох в кабинета си. Пъхнах картата на фотоапарата в компютъра и в продължение на десетина минути преглеждах и редактирах фотографиите. Клиентът ми можеше да почака малко.
Блондинката самоубийца беше прекрасна, както и снимките ми.
Покривът на колата я беше поел и се бе огънал около нея, задържайки ръцете и краката й прибрани. Тъй като не се беше размазала на паважа, тя не приличаше на труп. Изглеждаше абсолютно спокойна. Жена, заспала на легло от стомана. Бях направил снимки от различни ъгли, които показваха кръвта по крака й, разбитото стъкло и извивките под роклята й. Някои можеха да се продадат добре на таблоид, ако се окажеше някоя знаменитостта други, на които кръвта не се виждаше, ставаха и за семейните вестници.
Извадих телефона си и започнах да звъня на фоторедакторите, с които работех. Точно в момента не се нуждаех отчаяно от пари. Покрай лятната ми поръчка в хотел „Уестчестър“ джобовете ми бяха пълни. Но една мършава и гладна зима е достатъчна, за да ти създаде навици за цял живот. Човек не бива да пропуска възможност. Нито пък да оставя храна на масата.
Така че се обадих на редакторите — първо на онези, които разполагаха с най-много пари — и започнах да се пазаря.
3.
Час по-късно бях подписал, сканирал и изпратил по имейла стандартен договор. Фотографията ми щеше да излезе онлайн в девет, а след три дни щеше да се появи и във вестниците. Щях да получа хиляда долара от списание „Джъст Нау!“ с двеста процента бонус, ако жената се окаже „лице с положение“ — внимателно дефиниран термин на трета страница от договора, измислен вероятно от някой юрист на Уилшър Булевард, който не намираше работата си за по-странна от рекламирането на „Ролс-Ройс“, паркиран на улица в съмнителен квартал. Можех да се преструвам, че се надсмивам, колкото си искам, но щях да си осребря чека, когато пристигне.
След като приключих с това, извадих отново телефона и набрах номера на адвокат Джим Гарднър, който ме беше наел за цялото лято. Той вдигна на първото позвъняване — беше зад бюрото си още в седем без десет сутринта. Разбира се, че ще бъде. Тъкмо беше започнал ново дело и главният свидетел на обвинението щеше да се изправи пред съда.