Ако работеше в американска корпорация вместо в международен картел, Деканса щеше да има някоя доста внушителна титла. Главен финансист, вицепрезидент на операциите или нещо подобно. Картелът обаче не се занимава с официални титли. С изключение на онази, която имаше той сега; титла, която никой не искаше — предател.
Без Деканса тезата на обвинението беше изцяло косвена. Всичко трябваше да се обяснява. Клиентът на Джим беше бизнесмен от Сан Франциско. Името „Лорка“ не фигурираше в шофьорската му книжка. Не фигурираше никъде. Което означаваше, че ако Деканса изчезне, ще отнесе със себе си и шансовете на обвинението за осъдителна присъда. Хората, които гладеха Лорка срещу косъма, имаха навика да изчезват. Това лято аз играех опасна игра. Бях проследил предател и бях сложил очи и уши в стаята му. Ако Лорка знаеше за „Уестчестър“, обвинението нямаше да има главен свидетел. Нямах намерение да се превръщам в съучастник в убийство. И за да защитя себе си и Джим, му казвах само онова, което той можеше да си позволи да знае.
— Хубаво описание — каза Джим. — Но не повдигаш особено духа ми. С какво разполагаш в действителност?
Бях го получил седмица по-рано. Бях го задържал, но от самото начало възнамерявах да му го кажа в подходящия момент.
— Нямаше да го искаш твърде рано — казах му аз. — Затова премълчах и ти спестих морална дилема.
— С тези дилеми мога да се оправям и сам.
— Решението не е твое, когато и аз съм замесен — отвърнах аз. — Което означава, че преди да ти кажа, трябва да се съгласиш как ще го използваш.
— В какъв смисъл?
— Или го използваш в разпита днес, или го забравяш. Ако не е днес, няма да е никога. Използвай го веднага — без предупреждение, без да уведомяваш клиента си — и ще получиш шанс. Ако той не знае, докато обвинението не го чуе, утре по ръцете ти няма да има повече кръв, отколкото има сега.
— Съгласен.
Естествено, че щеше да се съгласи, макар да не знаеше за какво говоря. Нуждаеше се от онова, с което разполагах. И вероятно разбираше, че му предлагам коз. Не трябваше да е гений, за да се досети под каква форма. Има една стока, която се търгува най-скъпо на пазара на козовете. Невинност. Жените бяха злато, а децата — диаманти.
— Принуждават Деканса да живее като затворник — казах аз. — Той е техен свидетел, но това не означава, че го харесват.
— Дотук нищо ново.
— Не е виждал небето от май. Кисне в абсолютна дупка в Тендърлойн. Да я наречеш тайна квартира е адско преувеличение. Два пъти на ден му носят храна. Проверяват го на всеки два часа, освен това носи проследяваща гривна на глезена си. Но ще я свалят днес, когато той влезе в съда — и ако го попиташ, ще отрече съществуването й. Ще му дадат имунитет, но само при осъдителна присъда. Което означава, че наистина го държат за топките — ако свидетелства по начина, по който искат, но твоят човек си излезе свободен, сделката отпада.
Джим потропваше с пръсти по очуканото бюро.
— Мога да го уредя — каза той. — Дори да отрича, само разкритието, че са го настанили в „Холидей Ин“, ще направи показанията му съмнителни. Но ти разполагаш с нещо повече.
Разбира се, че разполагах с повече. Иначе щеше да ме е срам да му пращам сметките си.
— Той умолява за телефон — казах аз. — Вече цял месец всеки ден моли за телефон.
— За какво му е?
— Не им казва. Но каза на мен, защото си говори сам. Иска да говори с жена си.
— Тя се води за мъртва.
Накарах го да почака малко. Духнах кафето си и сръбнах. Погледнах телефона си.
— Говориш за онази история в Мексико Сити — казах аз. — За взривения жилищен блок.
— Двама доносници са я видели на балкона.
— Тя е била на седмия етаж, а те са се намирали на две преки разстояние. Да си чувал за ДНК тест?
Джим ме зяпна, докато смилаше думите ми.
— Намар знае ли? — попита най-сетне той.
— Няма представа.
Пръстите му престанаха да барабанят.
— Откъде знаеш всичко това?
— Дадох на Деканса онова, което искаше — отвърнах аз. — Телефон.
Операцията беше сравнително проста. Лесна и в същото време най-мръсното нещо, което съм правил някога.
Деканса имаше редовни посещения от половин дузина агенти на ФБР и трима помощници на главния прокурор, включително и Намар. И беше молил всеки посетител за телефон, но винаги му отказваха. Дори някой да се смилеше и да му дадеше телефон, трафикът през вратата на стаята му беше твърде натоварен, за да може да го направи анонимно или да отрича. Затова го издебнах да излезе до тоалетната, слязох долу, отключих стаята му с шперц и оставих мобилен телефон на леглото му.