Двама мъже седяха един до друг на каменната пейка най-близо до огъня. Единият беше с избелели джинси и карирана риза. Другият носеше тъмни панталони и яке. Никой от тях нямаше русите къдри, които беше описал Лари.
— Не, не беше така — казваше Якето. — Няма нищо общо с онова, което казват историците. Раздули са всичко при преразказването.
— Така продават повече книги — отвърна другият. — Чух, че си присъствал?
Огънят изпращя отново. Фонтан искри полетя нагоре. Мъжете държаха винени чаши. На пейката между тях имаше бутилка. Излязох на амфитеатъра и продължих странично, докато не се озовах зад тях.
— Къде чу това? — попита Якето. — Че съм бил там?
— Тук, до огъня.
— Ти си сравнително нов.
— От две години.
— И как намираш мястото?
— Засега добре — отвърна Карираната риза. — Ако може да се съди по теб, определено съм вътре. Виж се само. Сериозно, вярно ли е, че си бил там? В разгара на нещата?
Якето вдигна бутилката към огъня, за да види колко е останало. Наля първо на събеседника си, после на себе си. После хвърли празната бутилка в огъня.
— Не само това. Познавах ги. Всички играчи — и най-вече Хрушчов. Вземи например Лемей7 — Къртис беше луд, но в крайна сметка изпълняваше заповедите. И Джак нямаше да даде подобна заповед, освен ако Хрушчов не го направеше пръв.
— Разбира се.
— На Никита не му се умираше. Прекалено много обичаше кучетата си.
Не можех да видя лицето му. Само широките рамене и гъстата коса. А те ми бяха достатъчни да разбера, че онова, което виждам, не си пасва с онова, което чувам. Всеки, който е достатъчно стар, за да говори така свойски за Джак Кенеди и Никита Хрушчов, би трябвало да е прехвърлил стоте. А този изглеждаше най-много на петдесет и няколко. Опитвах се да реша как да тълкувам всичко това, когато в ухото ми прошепна женски глас — колкото интимен, толкова и познат.
— Обърни се, Кроу.
Ръката й на рамото ми ме подкани да се подчиня. Мадлин. Тялото ми се скова от гняв. Но когато тя се дръпна от сянката ми и излезе на светлината на огъня, видях, че всъщност не е Мадлин. Лицето й беше същото, но косата бе с трийсетина сантиметра по-дълга и сплетена на дебела плитка. По лицето й имаше няколко бръчици повече в сравнение с Мадлин или Клеър. Кожата под очите беше леко отпусната и по крайчетата им имаше малки гънки, сякаш присвиваше очи към слънцето. Предположих, че е на около четирийсет. Което отговаряше точно на описанието на Лари.
Дори носеше бижута — разноцветни скъпоценни камъни, които искряха около китката й и по показалеца. Видях ги съвсем ясно. Всъщност не можех да откъсна поглед от тази ръка. Тя държеше малък автоматичен пистолет, насочен към гърдите ми.
— Обзаложихме се със сина ми — каза тя. — Той твърдеше, че никога няма да стигнеш толкова далече. А аз обожавам да съм права.
— Поздравления.
— И на теб — каза тя. — Има обаче едно нещо, което умирам да ти кажа. Откакто чухме за първи път за теб.
— И какво е то?
— Сбогом.
Бях фокусиран върху оръжието. Не бях забелязал мъжете, появили се от мрака от двете ми страни. Изведнъж отляво се появи някой и сграбчи ръката ми. Докато се обръщах към него, видях втори мъж с периферното си зрение. Ръката му замахваше така бързо, че я зърнах размазана.
Преди две години се бях явил в съда да свидетелствам по един особено труден развод и свидетелят след мен беше лекар, който изказа мнение, че е невъзможно да помниш удар, който те е проснал в безсъзнание, и че всеки, който твърди, че помни подобно нещо, лъже. По онова време поради пристрастието си към една от страните не бях склонен да му повярвам.
Сега не бях толкова сигурен.
Нямах спомен от удара. Нямах спомен да съм падал, но явно го бях направил. Имах два счупени зъба, които не можех да обясня, а отдясно на брадичката си напипвах бучка, за която подозирах, че е от пукната кост.
Първото, което помня — а то трябва да е час или два след факта, съдейки по онова, което зная за второстепенните пътища на окръг Мендосино и времето, което ти трябва, за да караш по тях — е острият вкус на повръщано в устата ми, после миризмата и накрая студеното мокро петно по ризата ми. Спомням си и главата, пулсиращата агония на цицината, изникваща на темето ми. Когато се опитах да вдигна ръка да я докосна, не успях. Ръцете ми бяха вързани отзад. Точно това осъзнаване ме събуди напълно.