Отворих очи. Дясното не работеше добре. Вместо ясна картина виждах само ярка мъгла. Затворих го и картината стана по-смислена. Намирах се на задната седалка на движеща се кола, от дясната страна. Още беше тъмно. Движехме се по лош черен път със скорост петнайсет-двайсет километра в час. Гората около нас тънеше в пълен мрак. Завъртях глава и видях, че деля задната седалка с някакъв мъж. Млад, късо подстриган и напълно непознат. Шофьорът спокойно можеше да му е близнак.
Мъжът до мен се наведе и заби дулото на пистолета си в ребрата ми.
— Хей — каза той, но не на мен. — Той се събуди.
— И какво от това?
— Да го приспя ли отново?
— Трябва да отговаря на въпроси, когато стигнем. Мислиш ли, че може да го направи?
— Не знам.
— Тогава го остави.
Мъжът махна пистолета от ребрата ми и го задържа точно под лявото ми око.
— Чу ли това? — каза той. — Изкара късмет.
Отново затворих очи и се наведох напред, докато челото ми не опря в предната седалка. С вързани отзад ръце тази поза беше по-удобна. Изминаха няколко минути. Джипът се друсаше по пътя. Сигурно беше минавал по този път хиляди пъти — ресорите му отдавна бяха станали на нищо. Коловозите и дупките нямаха значение. Не ги усещах, както кьоркютук пияният не усеща шума на улицата или внезапното люшване напред, когато колата му полита от отвесна скала.
До мен мъжът с пистолета не каза нито дума. Предполагам одобряваше, че съм в безсъзнание.
Естествено, бях напълно буден.
Свиквах с друсането и си мислех какви шансове имам. Не ми се виждаха добри. Единствената ми надежда беше, че съм им нужен жив достатъчно дълго, за да отговоря на въпроси. Тъй като тези двамата не ме питаха нищо, ролята им най-вероятно беше незначителна. Те просто ме караха при разпитващия. Ако единствената им работа беше да ме доставят жив, то може би имах някакъв шанс. Ако предприемех нещо, можеха да се поколебаят да стрелят.
Джипът забави скорост и пътят се промени. Стигнахме до равен участък, последван от дрънчене на метал и после друг равен участък. Решетка над ров, поставена върху бетонна основа. Продължихме по чакъл още десетина минути, но пътят вече беше по-добър. Шофьорът увеличи значително скоростта. Изпод гумите хвърчаха малки камъчета и се удряха в долната част на колата. После джипът отново намали, зави надясно и отново се озовахме на асфалт и увеличихме скоростта.
Като експеримент преместих краката си така, че да са на няколко сантиметра един от друг. Ръцете ми бяха вързани, но не и краката. Освен това бяха боси. Имах чувството, че са окървавени, което за момент ме озадачи, докато не си дадох сметка какво трябва да е станало. След като са ме проснали в безсъзнание в амфитеатъра, е трябвало да ме преместят по някакъв начин. Най-вероятно са ме хванали за ръцете и са ме влачили. Някъде по пътя обувките ми са паднали. Чорапите, намокрени при пресичането на потока, са ги последвали малко по-късно.
Включих новите факти във формулата и преизчислих шансовете си. Крайното заключение беше просто. Можех да го направя.
25.
Пътувахме по гладкия път от минута-две, когато ми се отвори възможност. Шофьорът наби спирачки и натисна клаксона. Отворих здравото си око. Навлизахме в малко градче. Пред нас някаква цистерна излизаше от паркинг на шосето. Очевидно беше пълна — пъплеше със скоростта на пешеходец и правеше широк завой, който пресичаше и двете платна и почти стигаше до осевата линия. Ауспусите й бълваха черни облаци. Джипът ни поднесе и едва не се блъсна в цистерната. Шофьорът проточи врат наляво да види дали срещу нас не се движи нещо, и мъжът до мен направи същото.
Знаех, че няма да получа по-добър шанс от този.
Наведох се напред, преместих цялата си тежест върху десния крак и ритнах странично с левия. Вложих всичко в това движение. Босото ми стъпало улучи мъжа до мен в тила и заби лицето му в прозореца. Резултатът беше като леден блок, ударен с ковашки чук. Затъмненото стъкло се превърна в непрозрачна паяжина. Вместо да се пръсне, то се изду навън.
Нямаше нужда да гледам какво ще последва. По същия начин, по който хитърът знае къде ще падне топката в мига, в който бухалката му удря топката, аз знаех, че мъжът няма да се изправи. Дори да не беше фатален, ударът ми го вадеше от играта за времето, с което разполагах — а то не беше много. Дръпнах се назад в седалката, обърнах се, докато не се озовах с лице към вратата, и вдигнах босия си крак. Отворих вратата с ритник и вече се мъчех да се измъкна от движещата се кола, когато шофьорът най-сетне реагира. Той настъпи газта и се понесохме рязко към цистерната, след което наби спирачките. Отворената врата политна напред, върна се и щеше да се затвори, ако не беше кракът ми. Малките костици на глезена ми я спряха. Изкрещях, после отново я изритах с левия си крак.